Дейвид Брин - Пощальонът

Фил Бокуто беше един от най-добрите бойци, които беше срещал някога. Щом той едва бе успял да види сметката на по-слабия от тези дяволи и бе платил за това с живота си, какъв шанс имаше този стар човек?

Поътън се намръщи.

— Нима? Имаш предвид експериментите в началото на деветдесетте? Мислех си, че всички те са били нормализирани или убити след избухването на славяно-тюркската война. Невероятно. Това обяснява много неща.

— Значи си чувал за нас — ухили се Маклайн.

Поътън мрачно кимна.

— Чух преди войната. Знам също, че експериментът е бил прекъснат. Най-вече, защото за него са били използвани най-лошите представители на човечеството.

— Така казаха слабите — съгласи се Маклайн. — Защото направиха грешка да приемат доброволци сред силните.

Поътън поклати глава. Външно изглеждаше, като че ли бе въвлечен в миролюбив теоретичен спор. Единствено тежкото му дишане издаваше истинските му чувства.

— Те приеха воини — наблегна на думата той, — от онзи тип, чиято лудост е безценна при нужда и страшен проблем през останалото време. Урокът беше много горчив. Аугментите, които се завърнаха по домовете си и все още обичаха войната, се бяха превърнали в бедствие.

— Бедствие е точната дума — разсмя се Маклайн. — Нека ти представя Бедствието, Поътън.

Той захвърли Гордън настрана като парцал и извади ножа си.

Паднал отново, Гордън можеше единствено да лежи в калта и да стене. Цялата му лява страна гореше, сякаш се бе притиснал до разпалени въглени. Съзнанието му се метна навън и не го напусна единствено благодарение на усилието на волята. Когато най-после погледна през тунела от болка, видя двамата мъже да обикалят един срещу друг в малкия оазис от светлина.

Естествено, Маклайн просто си играеше със своя противник. Поътън имаше впечатляваща физика за възрастта си, но чудовищните неща, които играеха под кожата на Маклайн, правеха мускулите на нормален човек да изглеждат смешни. Гордън си спомни ръжена, счупен като на шега.

Джордж Поътън дишаше тежко. Лицето му беше почервеняло. Въпреки безнадеждната ситуация, Гордън бе поразен от крещящия страх, изписан на лицето на Стопанина.

Всички легенди се основават на лъжи, внезапно разбра той. Ние винаги преувеличаваме и дори за момент сами започваме да вярваме на разказите си.

Единствено гласът на Поътън беше останал спокоен. Всъщност по-скоро отсъстващ.

— Има нещо, което трябва да знаете, генерале — заговори той.

— Не сега — изръмжа Маклайн. — Ще обсъждаме животновъдството и правенето на бира по-късно, Стопанино. Първо смятам да ти предам някои по-практични уроци.

Маклайн се хвърли напред с бързината на котка. Поътън се метна встрани в последния момент. Но Гордън чу как въздухът изсвистя, когато по-високият мъж се завъртя и нанесе удар с крак, който се размина на сантиметри с Маклайн.

Надеждата се завърна у Гордън. Може пък Поътън да е нормален човек, който дори на средна възраст е почти толкова бърз, колкото и аугментът. Ако беше така, той можеше да се държи на разстояние от ужасната прегръдка на врага си…

Аугментът отново се изсмя и хвана опонента си за ризата. Този път Поътън се измъкна на косъм, освобождавайки се от дрехата си, и избягна серията бързи удари, всеки от които можеше да убие теле. За малко да нанесе ужасен удар по бъбреците на Маклайн, когато той се втурна покрай него. Но холнистът успя да се извърти и хвана летящата ръка за китката.

Поътън рисковано пристъпи навътре и успя да се освободи.

Но Маклайн сякаш очакваше тази маневра. Генералът се претърколи покрай противника си и когато Поътън се извъртя след него, го сграбчи бързо за ръката. Маклайн се ухили. Поътън се опита да се измъкне отново, но този път безуспешно. Човекът се задъха. Въпреки ледения дъжд, изглеждаше прегрял.

„Това е“, помисли си Гордън, разочарован. Въпреки миналите разногласия между него и Поътън, Гордън се чудеше как да му помогне. Огледа се за нещо, което да хвърли срещу чудовищния аугмент и да отвлече вниманието му достатъчно дълго, за да може другият да се измъкне.

Но наоколо имаше само кал и няколко вейки. Самият Гордън нямаше сили дори да изпълзи от мястото, където беше захвърлен. Оставаше му само да лежи и да гледа края, очаквайки своя ред.

— Е — каза Маклайн, — сега казвай каквото искаше да казваш. Но гледай да е забавно. Ще живееш, докато се смея.

Поътън се намръщи и се дръпна рязко назад, опитвайки силата на хватката на Маклайн. Беше изминала цяла минута, а той още не бе спрял да диша тежко. Гледаше отчуждено, сякаш се бе примирил с поражението си. Гласът му беше странно ритмичен, когато най-накрая заговори: