Дейвид Брин - Пощальонът

„Не така“, поклати глава Бен Франклин. Великият манипулатор го гледаше над очилата си.

„Над… над…“ Гордън погледна нагоре към яката греда, на която беше завързано въжето.

Вдигна ръцете си и уви въжето около тях. „Правил си го в колежа“, насърчи се той и започна да се катери.

„Да. Но сега си стар.“

Сълзи течаха по бузите му, докато се катереше. При възможност си помагаше с колене. През замъгления му поглед духовете изглеждаха още по-реални.

— Давай, Гордън! — извика му Трейси.

Лейтенант Ван вдигна палец. Джони Стивънс и жената от Юджийн му се усмихваха окуражително. Сянката на скелета, облечен в шарена риза, му се ухили и също вдигна костеливия си палец. Върху голия череп се мъдреше синя фуражка с блестяща емблема.

Дори Циклоп спря да се заяжда, когато Гордън вложи всичките си сили за последния напън.

„Нагоре… — изстена той, хванал конопеното въже в борба с прегръдките на гравитацията. — Нагоре, жалък интелектуалец… Движи се или умри…“

Едната му ръка най-после стигна до гредата. Напъна се и постави и другата. И това беше всичко. Повече не можеше. Висеше на подмишниците си, неспособен да продължи по-нататък. През замъгления си поглед виждаше как призраците го гледат, разочаровани.

— О, вървете по дяволите! — извика им наум той. Нямаше сили дори да говори.

„… Кой ще се погрижи…“ — премигнаха въглените.

— Ти си мъртъв, Циклоп, всички сте мъртви! Оставете ме! — Гордън затвори очи, за да избяга от тях. Беше напълно изтощен.

Чак там, в тъмнината, забеляза един дух, който не беше изчезнал. Онзи, който бе използвал най-безсрамно и който му го връщаше със същото.

Нацията. Светът.

Лица… милиони лица проблясваха и изчезваха заедно със светлините под клепачите му… предадени и разсипани, но стремящи се с цялото си сърце…

… към Възстановените съединени щати…

… към Възстановения свят…

… към надеждата… към онази надежда, която упорито не желаеше да умира… която нямаше да умре… докато той бе жив.

Гордън беше поразен. Затова ли бе лъгал толкова дълго, затова ли бе разказвал приказки?… Защото самият той имаше нужда от тях? Защото не можеше без тях? Отговорът дойде самичък.

„Без тези мечти щях отдавна да съм мъртъв.“

Колкото и да беше странно, досега никога не бе разбирал това толкова ясно. Мечтата сияеше в тъмното — дори да не съществуваше никъде другаде във вселената, — подобна на бисер, на ярка перла в мрачното море.

Сякаш стоеше пред нея, обгърнат в пълна тъмнина. Сякаш я взе в ръка, поразен от светлината й. Перлата растеше. И вътре в нея се виждаха същества, които бяха нещо повече от хора.

Бъдещето приемаше форми около него, обгръщаше го, проникваше в сърцето му.

Когато отново отвори очи, Гордън откри, че лежи върху гредата, без да е в състояние да си спомни как се е добрал дотам. Седна и премигна, още невярващ на очите си. Имаше чувството, че от него във всички посоки се излъчва светлина, която минаваше през стените на полуразрушената постройка, като че ли тя беше илюзия.

След това всичко отмина по същия начин, както беше дошло. Енергията изчезна в мистериозния кладенец, от който я бе измъкнал, отстъпвайки място на реалността, изпълнена с изтощение и болка.

Треперейки, Гордън се зае с възлите. Краката му бяха в кръв. Когато най-после отхлаби въжето, под кожата му сякаш плъпнаха милион яростни насекоми.

Духовете най-после си бяха отишли. Агитката бе повлечена от онази странна светлина, каквото и да представляваше тя. Гордън се чудеше дали изобщо ще се появят някога отново.

Вече се беше освободил, когато се чуха изстрели — за първи път, откакто Маклайн го бе оставил сам. Вероятно Фил Бокуто все още не е мъртъв, помисли си с надежда Гордън. Пожела му късмет.

Продължаваше да лежи върху гредата, когато към вратата на склада се понесоха стъпки. Вратата бавно се отвори и на прага застана Чарлз Безоар, втренчен в празната стая и в празното, люлеещо се въже. В очите му се четеше паника. Полковникът измъкна автоматичния си пистолет и пристъпи напред.

Гордън би предпочел да изчака, докато Безоар застане точно под него, но полковникът не беше идиот. Стреснат от внезапното подозрение, той започна да вдига очи…

Гордън скочи. Пистолетът се извъртя към него и стреля в същия момент, когато се сблъскаха.

В хормоналния устрем на битката Гордън нямаше представа къде бе ударил куршумът, чия кост изхрущя толкова силно… Двамата се търкаляха по пода, вкопчени в оръжието.