Дейвид Брин - Пощальонът

„Черно копеле… Фил?“ Дъхът на Гордън секна.

Маклайн се разсмя.

— Как може! Шон, засрами се! Нейтън Холн не е бил расист и ти също не трябва да бъдеш. Винаги съм съжалявал, че националните малцинства са имали такава зла участ по времето на бунтовете и хаоса. Дори силните сред тях не са разполагали с големи шансове да се спасят.

Влез в положението на онзи войник. Той преряза гръкляните на трима наши. Той е силен и от него може да стане чудесен холнист.

Дори от крайно неудобната си позиция, Гордън успя да види вкиснатата физиономия на Шон. Аугментът обаче не каза нито думичка.

— Жалко, че нямаме време да си поиграем с него — продължи Маклайн. — Иди и му виж сметката, Шон.

Въздухът се раздвижи и огромният ветеран вече беше навън, почти безшумно, без да каже дума.

— Наистина бих предпочел първо да предупредим твоя разузнавач — сподели Маклайн. — Щеше да бъде по-спортсменско, ако човекът знаеше какво се задава насреща му.

Маклайн отново се засмя.

— Жалко, че в тези тежки времена не е особено разумно да играеш по правилата.

Гордън си бе мислил, че досега е изпитвал омраза. Но леденият гняв, който го обзе в момента, не приличаше на нищо, което беше чувствал преди.

— Филип! Бягай! — изкрещя той с всички сили, молейки се гласът му да преодолее шума на дъжда. — Внимавай, те ид…

Палката на Маклайн го удари през устата и главата му се люшна отново. Светът се замъгли и за малко не потъна в мрак. От очите му потекоха сълзи. Усети вкуса на кръв.

— Да — кимна Маклайн. — Ти си истински мъж. Признавам ти го. Когато настъпи часът ти, ще се постарая да умреш като мъж.

— Не ми трябват жестовете ти, Маклайн. — Гордън се задъхваше. Генералът се усмихна бегло и отново се залови с дялкането си.

Няколко минути по-късно задната врата се отвори.

— Връщай се при жените си! — тросна се Маклайн и Чарлз Безоар побърза да изчезне в склада. Марси и Хедър сигурно още бяха там и се грижеха за затворника, който Гордън още не бе видял.

— Това само идва да покаже, че понякога и силният мъж може да бъде отрепка — кисело коментира Маклайн. — Но този ми е необходим. Поне засега.

Гордън беше изгубил всякаква представа за време, когато от гората се изсвири. Помисли си, че това е писък на нощна птица, но Маклайн реагира бързо, като духна малката газена лампа и хвърли пясък в огъня.

— Този е прекалено добър, за да го пропусна — каза той. — Момчетата явно се радват на добър лов. Ще ме извиниш ли за няколко минути?

После сграбчи косата му.

— Разбира се, стига да гъкнеш, ще те убия веднага, щом се върна. Гарантирам ти го.

Позицията на Гордън не му позволяваше дори да свие рамене.

— Върви при Нейтън Холн в ада — пожела той.

— Сто на сто. Някой ден — усмихна се Маклайн. След това аугментът изчезна в тъмнината и дъжда.

Гордън остана да виси, докато въртенето постепенно спря. После дълбоко си пое въздух и се захвана за работа.

Три пъти се опита да достигне глезените си. Всеки път падаше, треперейки от разкъсващата болка в краката. На третия път едва не изгуби съзнание. В ушите му забуча и му се стори, че чува гласове.

Пред пълните му със сълзи очи се появи публиката. Всички духове, които бе събрал в себе си, сега се облягаха по стените. Стори му се, че правят облози за негова сметка.

— … Да…вай… — обади се Циклоп от името на всички чрез святкащите въглени в огнището.

— Разкарай се! — гневно изсумтя Гордън, мъчейки се да прогони видението. Нямаше нито време, нито сили за губене в подобни игри. Пое въздух през зъби и се надигна с всички сили нагоре.

Този път стигна въжето, подгизнало и хлъзгаво от дъжда, и го хвана здраво с двете си ръце. Тялото му, свито като джобно ножче, се разтрепери от напрежение и болка, но Гордън не посмя да се пусне. Нямаше сили за нов опит.

Двете му ръце бяха заети. Нямаше с какво да се отвърже. Нямаше с какво да пререже въжето. „Нагоре — застави се той. — По-добре се опитай да се изправиш.“

Бавно започна да се изтегля нагоре. Мускулите му трепереха, сухожилията му заплашваха да се скъсат, гърдите и гърбът го боляха ужасно, но най-накрая се „изправи“ и се залюля като полилей над стаята.

Джони Стивънс му се хилеше. До него стояха Трейси Смит и другите разузнавачки и също се усмихваха, сякаш казваха: „Никак не е зле за един мъж“.

Обвит в свръхохладената си мъгла, Циклоп играеше на дама с пушещата печка на Франклин. Те май също го приветстваха.

Гордън се опита да достигне възлите, но от напрежението глезените така го заболяха, че едва не припадна отново. Наложи му се да се откаже.