Дейвид Брин - Пощальонът

Но грешиш, ако си мислел, че това някога ще свърши, Поътън — Гордън се изправи на крака. Крещеше от гняв. — Да не би да си мислиш, че твоята отговорност някога ще свърши?

Поътън най-накрая проговори, толкова тихо, че Гордън трябваше да се наведе към него.

— Надявах се… бях така сигурен, че…

— Че ще можеш да кажеш не на всички големи лъжи! — Гордън се изсмя саркастично. — Бил си сигурен, че ще можеш да кажеш не на достойнството, на честта, на страната? Какво тогава те накара да промениш решението си?

Ти се присмя на Циклоп и на обещанията за технологии. Нито Господ, нито съжалението, нито дори „Възстановените съединени щати“ бяха в състояние да те трогнат! Кажи ми, Поътън, каква е била онази сила, която те е накарала да последваш Фил Бокуто?

Седнал, здраво стиснал ръцете си, най-силният човек на света — единствената останка от епохата на полубоговете — приличаше на малко момче, уморено и засрамено.

— Прав си — изстена той. — Това никога няма край. Аз свърших своето, дори хиляди пъти повече!… Исках само да остарея спокойно. Толкова ли е много? — Очите му бяха празни. — Но то никога не свършва.

Поътън вдигна очи и за първи път се загледа дълго в очите на Гордън.

— Направиха го жените — тихо каза той. — След твоето посещение и онези проклети писма те не спряха да говорят, да питат.

После пристигнаха вестите за онази лудост на север. Опитах се… опитах се да им обясня, че твоите амазонки са побъркани, но те…

Гласът му стана още по-тих. Поклати глава.

— Бокуто напъваше да дойде тук съвсем сам… и когато тръгна, те продължиха да ме гледат… и продължаваха, и продължаваха…

Поътън заплака и закри лице с дланите си.

— Мили Боже, прости ми. Жените ме накараха да го направя.

Гордън го гледаше поразен. По изсеченото лице на последния аугмент се стичаха сълзи. Джордж Поътън хлипаше и подсмърчаше като малко дете.

Гордън седна до него. Устните му също трепереха.

Блесна мълния. Реката ревеше наблизо. Двамата плачеха под дъжда — скърбяха, както само мъжете могат да скърбят за себе си.

Нова легенда се появи в Орегон — от Роузбърг до Колумбия, от планините до морето. Тя пътуваше с писмата и думите, като ставаше все по-голяма.

Историята беше по-тъжна, отколкото двете преди нея — историите за мъдрата машина и за възкръсналата от пепелта нация. Беше по-объркваща от тях. И имаше един важен елемент, който липсваше в предишните две.

Беше истина.

Историята разказваше за група от четирийсет жени — според убеждението на мнозина, луди жени, — които се бяха заклели да направят всичко възможно, за да спрат ужасната война, и да го направят преди всички добри мъже да измрат, опитвайки се да ги защитават.

Според едни, те са действали от любов. Според други — заради страната си.

Имаше дори слух, че жените гледали на своята одисея към ада като на изкупление за миналите грешки на пола си.

Обясненията бяха най-различни, но общата поука беше една и съща, независимо дали новината бе разпространявана устно или чрез щатската поща. От селце на селце, от ферма на ферма, майки, дъщери и съпруги четяха писмата и слушаха думите — и ги предаваха нататък.

Мъжете могат да бъдат великолепни и силни, говореха те помежду си. Но мъжете могат да бъдат и безумни. А безумците са способни да разрушат света.

„Жени, вие трябва да произнесете присъдата си над тях…“

Никога не бива да позволяваме това да се случи отново, казваха си те една на друга, като имаха предвид жертвата, която принесоха разузнавачките.

Никога не бива да позволяваме вечната борба между доброто и злото да се води само от мъжете.

„Жени, вие също трябва да поемете отговорност… и да използвате собствените си способности в битката…“

Поуката гласеше: „Винаги помнете, че дори най-добрите мъже — героите — могат понякога да пренебрегнат своите задължения. Жени, вие трябва да им ги напомняте от време на време…“

28 април 2012 година

Уважаема госпожо Томпсън,

Благодаря за вашите писма. Те ми помогнаха невероятно по време на възстановяването ми — особено като се има предвид колко се притеснявах да не би врагът да е стигнал до Пайн Вю. Не мога да ви опиша радостта си, когато разбрах, че вие, Аби и Майкъл сте живи и здрави. Тъй като споменах Аби, моля ви да й предадете, че вчера видях Майкъл! Пристигна в добро здраве, заедно с останалите доброволци от Пайн Вю. Подобно на останалите, той сякаш изгаря от нетърпение да влезе в боя.