Атанас Славов - Пентаграм

Докосванията на ярката сутрин, нахлуваща през прозореца, спасиха Баюн от нощния кошмар. Няколко секунди той не можеше да дойде на себе си в непознатата обстановка. После видя спящата Наор и си спомни всичко. Сега, при трезвата светлина, той виждаше една млада красива жена, която продължаваше да харесва и желае, но това бе придобило някакъв по-друг смисъл… Някъде в света, в близкия свят, съществуваха Комран, Фартат, Дилетиле, някъде в близкото минало време беше съществувала Игис, която също така е била безкрайно нужна, а после… забравена – и от едното, и от другото светът не бе станал по-ясен.

Скочи от леглото и бързо започна да се облича. Когато закопчаваше ризата си, се обърна и срещна погледа на Наор – вече разсънен, замислен, напълно буден.

– Добро утро, любима Наор – усмихна се Баюн и си прехапа езика, но късно.

Това фалшиво, като разстроена струна „любима“, съпроводено с още по-изкуствена усмивка, изведнъж застана между тях. Лицето ù се изопна, между веждите се вряза дълбока бръчка.

– Нещо променило ли се е през нощта, Баюн? – тихо попита тя.

– Какво ще се е променило, мъничката ми! – жизнерадостно отговори Баюн. – Просто дойде денят и трябва да си вършим дневните дела!

Лицето на Наор почервеня рязко, като от плесница. Секунда-две по устните ù се сменяха неизказани думи, после се успокоиха. Тя се протегна предизвикателно, силно се огъна назад, неприкрито се прозя и каза с равен глас:

– Всъщност ти си прав. Нощта свърши.

И изведнъж добави с игриво уважение:

– А ти си талантлив мъж, Баюн. Можеш да смяташ, че една деарка не е разочарована от теб!

Баюн я погледна и не отговори.

А улицата вече е пълна с деарци и туристи – не можеш да прецениш кои са повече – бързащите да хванат сутрешните изпарения на океана? А в устата е кисело, сякаш плискащата се в цялото същество горчилка търси път навън… Но вълната бързо спада, остава да тлее глухо някъде вътре, като че ли прогонена от бодрия шум на улицата, но…

„Без дух да остана, без дух да остана, всичко е глупост, всичко е гадост и хукнах да се спасявам при първата… – не се осмели да я нарече някак – а от какво се спасяваш толкова, фил такъв, и къде се спасяваш! За Демона се постара да забравиш, като че ли успя да се спасиш от лудост, забърка се във всички военни и държавни тайни, нищо не разбра, всички предаде, дори не ги продаде и пак за теб нищо! Сравни Фартат с Комран – видя ли нещо? Фартат с Дилетиле – разбра ли нещо? Съчета Йохат и Игис в една нощ с Наор – почувства ли нещо?

Постигна ли нещо?

Достигна ли нещо?

Само това, че се обвързах с десетки примки и всяка ме дърпа към себе си, като че ли моят врат ù принадлежи! И мога да противопоставя само това усещане – проклето, измамно усещане! – че имам сили да дръпна всички тези примки към себе си, да оставя всички тези Фартати, Комрани, Дилетиле с празни ръце, а аз, всемогъщият, всезнаещ Баюн, да прочета по следите им съдбата и да знам… какво? Как да се боря с тях? Откъде, велика съдба, откъде, кой ще ми каже, без дух да остане, кой ще ме просвети какво да правя и да правя ли нещо?

И най-вече – защо ?

А трябва да ходя при Деарския резидент на Огнището. И не само трябва, но и искам да отида, а защо ми е? Защо имам тази нужда да говоря с него? Защо ми е това проклето любопитство, което ме кара все повече да ускорявам крачка? И защо… защо не чувствам Предписанието? Или то вече е станало част от мен и не мога да отлича себе си от него?…“

Някъде звънна камбана. Звукът беше плътен, веществен, осезаем, сякаш самата тя влезе в този широк разхвърлян хол… Да, влетя, изпълни тялото с блестящия си звън, напусна стаята, отдалечи се, за да нахлуе отново със следващия удар на сърцето – на кое сърце; неговото или нейното, биещото или звънтящото, живото или металното? Даннннн… даннннн… Високо в небето на невидима ос висеше невидимо махало, на върха му тази камбана, разлюляна от своите удари, отново и отново докосваше гърдите на Баюн и отлиташе обратно в тънките сини облаци… Там откънтя петият удар. Лори-Бин отиде до стенния часовник, поправи стрелките му на пет и издърпа нагоре топуза. Баюн въздъхна. Да можеше да възпроизведе този звук на дира…

– Не мога да чакам два дни, Лори-Бин. Имам билет за „Велдакон“.

Дългата физиономия се извърна към прозореца и предостави на Баюн възможността да я разгледа в профил. Виж ти, значи прословутият Лори-Бин бил гинвох! Ученият Лори-Бин, десетина години завеждал психологическата секция към Нангарската научна Академия, скандално прочут с някакви прокълнати теории, които сегашните учени упорито ругаят, без да цитират, Лори-Бин, изпаднал постепенно в немилост и забрава, докато един ден… какъв ужас! Професор Лори-Бин – изчезнал и, представете си, казват, станал консултант на бандите на Огнището! „Е, да, господа, колкото и да ги храниш, дивият звяр все към гората гледа, а гинвохът – към джоба ти“ – с този неофициален коментар завършва разговорът в научната компания…