Атанас Славов - Пентаграм

После разбра – тя го бе довела до своя дом и нищо в гласа ù не говореше за някакви местни морални задръжки от късния нощен час. Деара…

През просторното антре тя го поведе по широките вити стълби към втория етаж. Минаха край свит на кълбо огромен фил, два пъти по-голям от милия Бу. Гущерът го удостои с едно око и отново задряма. В полумрачния хол, през който трябваше да минат, Баюн не веднага забеляза в ъгъла причудливия абажур, под който госпожа Наор’нд’Раон, третата придворна съветничка на Великата, редеше гадателни знаци върху огромна полирана маса от тъмно дърво.

– Добър вечер, майка ми – равнодушно каза Наор.

Изглежда това беше поздрав. Без да дочака отговор, тя поведе Баюн към вратите в дъното. Госпожа Наор’нд’Раон бавно вдигна масивната си глава със следи от някогашна красота и ги огледа спокойно и преценяващо. Тънкият дамски камул, втъкнат в дясната ù ноздра, иронично потръпна. Стратегът се чувстваше страшно неудобно…

– Мъж по това време? Ти ме радваш, малката ми!

Наор с нищо не показа, че е чула, но в мебелираната тишина на хола думите, произнесени с царствена ирония, дълго висяха във въздуха. Тя отвори пред объркания Баюн вратата на стаята си и едва на прага подхвърли през рамо със същия равнодушен глас:

– Добра нощ, майка ми.

Този път това беше пожелание.

И Баюн разбра, че е попаднал в друг свят. Тук нямаше нищо от претенциозния лукс на хола с ресните, висящи от абажури и пердета, с безчислените покривки върху безчислени мебели. Леглото, работната маса, библиотеката бяха изтеглени от прости и точни линии. Тази преднамерена простота контрастираше със стената над леглото, върху която се простираше огромно… пано?… композиция?… барелеф? Може би всичко това едновременно от сухи полирани клони, огромни океански раковини и живи цветя, поставени – това личеше не веднага – с възможността често да се променят, защото картината, нарисувана с такива странни средства, не беше нещо завършено и застинало в окончателна красота, тя пребиваваше в скрито непрестанно движение, където всеки ден се появява нещо ново, за да се преплете с другите, скрива нещо предишно, за да го направи живо и загадъчно. Някъде в плетеницата от черни блестящи клони проблясваха кристални обеми и Баюн изумен различаваше зад стените им опулените очи на океански риби, за които малките аквариуми с неправилна форма са цели вселени!

– Наор! – почти несъзнателно, усетил близостта ù, той я прегърна. – Конструктор Наор, това е изумително!

– Наистина ли ти харесва? – очите ù искряха с открита радост, ръцете ù галеха раменете му.

– Наор, момиче, всичко при теб ли е така вълшебно? – отговаряше с въпрос Баюн, защото вече нямаше значение получават ли отговор въпросите, или сами са отговори на себе си, нямаха значение вече думите и разбрали това, устните сами се сляха в топлото мълчание под скулптурата от черни полирани клони.

… отначало имаше много падащи неща, които Баюн, а може би това не беше Баюн, не различаваше в бързината им. После се оказа, че те не падат, а текат хоризонтално, това е паваж, улица и всяко паве… без дух да остане, има лице, едно и също лице – на Демона. Всяко от тях прави някаква своя гримаса, но дали тя се променя, Баюн не може да разбере, защото отминава, отминава и пак отминава, докато излезе на площад, покрит с все същите лица – тук те се усмихват, учудено или радостно, но това вече не е важното. В центъра на площада стои Лан Фартат, но половината от лицето му е разтегната в чертите на Презитега, има нещо от гримасите на Комран, а погледът е на Дилетиле. Хибридният човек прави някакъв непонятен жест, сякаш обгръща нещо или някого. С безкоментарната логика на съня Баюн вижда всичко непоносимо страшно – фигурата престава да се движи и застива с вдигната нагоре длан. Пръстите започват да светят, сиянието пълзи надолу по ръката, достига изменчивата многолика гримаса и рязко се усилва. Схванатият от ужас Баюн не може да извика или да се помръдне, немигащите му очи обхващат все по-разширяващата се светлина, тя достига потъналите досега в сива сянка сгради, но това вече не са сгради, а гъсти джунгли, по клоните висят човекоподобни кетрали. Те леко се полюляват на дългите си ръце, в хипнотизираните изблещени очи има нещо безнадеждно. Светлината става непоносима, това е вече лавина от ослепително сияние и жега, всъщност това е хилядократно забавен взрив и той го е виждал някъде! Виждал е висящите по клоните кетрали, тяхното бавно превръщане в димящи късове месо, които, пронизани от неистовата жега, бавно падат, а по голите изгорели пръчки остават само юмруците им, изведнъж страшно жалки и безпомощни. Телата засипват площада, лицата на Демона, които немигащо гледат с безжалостен поглед, телата закриват все повече от тези очи, в които е отразен сияещият хибриден човек…