Атанас Славов - Пентаграм

– Това за никого няма никакво значение, пилоте! – почти извика Наор и в очите ù се появиха сълзи. – Всички чакат! Чакат да изживея малките лудости на младостта и да заема мястото на майка си в ритуалите на правителствената машина…

– И майка ви ли очаква това, след като ви познава от малка?…

– Най-вече тя, Баюн! Тя никога няма да допусне и никога няма да види в мен онова, което не желае!

Наор преглътна сълзите и с рязък несръчен жест надигна чашата си. Баюн я гледаше слисан. Проклятие, помисли си той, имало душевни бъркотии, не по-малки от моята…

Лицето на Наор бързо възвърна защитното си спокойствие. От избухването ù бяха останали само малки прозрачни кристалчета в ъгълчетата на очите. И в този момент Баюн изведнъж разбра колко е красиво това лице и как би искал да го скрие в дланите си, да изсуши с устни сълзите му… Това ненадейно видение го накара да отклони поглед от очите, които бяха започнали да го поглъщат.

– Наор…

Усещаше, че за пръв път в разговор с жена, която харесва, може да говори точно това, което би искал.

– Не можете да си представите колко близко отношение към света имаме, Наор. Моят Нангар по нищо всъщност не отстъпва – същото обществено лицемерие, само дето начините за прилагането му са различни. Същата олигархия, замаскирана с велики принципи и традиции, а всъщност загрижена само за неизменността. С тази разлика, че нашата върхушка е разнородна и всяка институция дърпа властта към себе си и понякога нишките, които управляват бедните човекоединици, така се оплитат, че… тогава идват войните. Всъщност войната с Кондаф беше провокирана от нас, беше добре дошла и за нашия Фелдстратегиум, и за Концентъра! Знаете ли, за пръв път говоря така за нещата, всичко идва може би от тази… илюзия, че светът може да живее и по-умно. Би могъл!

– Светът? Какво искаме от света, Баюн? Светът съществува такъв, какъвто е, той ни е родил и сега от нас, хората, живеещи в този свят, се иска да живеем по-умно! Би могло, прав сте, но толкова е трудно… Ето, ние двамата с вас дори желаем това, но можем ли да скъсаме хилядите нишки вътре в нас?

Можем ли? Въпросът увисна във въздуха между двамата и Баюн протегна ръка през неговото сребристо трептене, за хване нейната.

– Но между тях има и такива, които не бива да късаме, Наор…

Тя не каза нищо, не се отдръпна, продължи все така замислено и тъжно да го гледа и само малкият ù пръст леко погали ръката му. Тази мимолетна ласка го заля с гореща вълна – цялата нощ с Йохат не бе му дала такова вълнение. Усети се, че сега ще започне да говори глупости, и си заповяда да мълчи.

В това време отзад, от дъното на залата, равномерният шум рязко се усили. Без да пускат ръцете си, двамата се обърнаха. Отначало нищо не стана ясно. После Баюн различи границата на конфликта между две групи съединени маси. Едните крещяха на другите, другите напираха да се бият, някой размахваше пистолет, ръце го отклоняваха, нангарските проклятия се преплитаха с гинвохски лаещи псувни, между които отчетливо звучеше характерен кондафски диалект – всичко това грабна вниманието на будната част от аудиторията, оживи замрелите тостове, някой залагаше за победата на нангарското оръжие, друг – на кондафската дисциплина и ред, и всичко това беше толкова печално и безсмислено, че Баюн се намръщи. Преди година може би и той щеше да скочи в защита на съотечествениците си – групата преситени нангарски туристи, намерили за лесна жертва на своя патриотизъм няколко гинвохски емигранти. Ругаеха ги защо са изменили на Нангар и са се продали на Кондаф. Гинвохите отвръщаха получленоразделно, че свърши вече тристагодишното робство под петата на Нангар и сега ще бъдат редом с кондафските братя, докато мръсните нангарузи се натъпчат обратно в пустинята, от която са се пръкнали!

Баюн се извърна към момичето, прочете в очите му същото горчиво отвращение. Почти едновременно двамата станаха, промъкнаха се през тълпата зяпачи и улицата ги погълна в мъглата си така, както поглъщаше нощните осветители и се превръщаше в редица от сияещи хралупи в тъмното дърво на нощта. Двамата вървяха по дъното на мъглата между сиянията и нямаше нищо извън този облачен коридор с безмерно дебели стени. Вървяха така естествено в пространството, както във времето са вървели безчислени двойки като тях, всяка със своята единственост и всяка като останалите, всяка затворена в себе си и разтворена в безкрайната верига от минали и следващи…

– Тук живея аз. – Гласът на Наор така просто го изтръгна от магията на мъглата, че в първия момент Баюн не осъзна смисъла на думите ù.