Майкъл Крайтън - Ген

Нищо.

Той беше на ръба на изтощението, а Лиза зяпаше тавана, все едно е на зъболекарски стол. Като човек, който чака нещо неприятно да свърши.

А после… чакай малко… дишанетой започна да се променя. Отначало едва доловимо, но после съвсем ясно. Въздишки. И коремът й се напрегна, ритмично. Тя започна да мачка гърдите си и да стене тихо.

Получаваше се.

Рик удвои усилията си. Тя реагира моментално. Оппределено се получаваше… получаваше се… тя вече охкаше здравата… дишаше шумно, гърчеше се, още съвсем малко и… гърбът й се изви на дъга… И изведнъж тя се повдигна рязко и изкрещя:

— Да! Да! Брад! Даааа!

Рик люшна назад на пети, сякаш някой го беше цапардосал с юмрук между очите. Лиза захлупи с ръка устата си и се търкулна в другия край на леглото. Потръпна силно, после седна, махна косата от очите си и го погледна. Страните й горяха, очите й тъмнееха от възбуда.

— Опа. Много съжалявам — каза тя.

И точно в този конфузен момент телефонът на Рик звънна. Ляза го взе от нощното шкафче и бързо му го подаде. — Да, какво има? — сопна се Рик. Беше ядосан.

— Господин Диел? Бари Синдлър се обажда.

— Здрасти, Бари.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не. — Лиза беше станала от леглото и се обличаше с гръб към него.

— Имам добри новини за теб. — Така ли? Какви?

— Както знаеш, миналата седмица съпругата ти отказа да се подложи на генетично тестване. И ние издействахме съдебна заповед. Която получихме вчера.

— Да…

— Когато съобщихме на съпругата ти за това развитие на нещата, тя предпочете да избяга, вместо да се съгласи на тестване.

— Какво имаш предвид?

— Няма я. Напуснала е града. Никой не знае къде е.

— А децата?

— Зарязала ги е.

— Добре де, кой се грижи за тях тогава?

— Домашната помощница. Ти не говориш ли всеки ден с децата си по телефона?

— Обикновено да, но тази седмица ми се струпа много в работата…

— Кога си говорил за последен път с тях? — Не знам, преди три дни май.

— Най-добре тръгвай веднага за там — каза Синдлър. — Искаше попечителство над децата и шансът да го получиш е огромен. Гледай да покажеш за пред съда някаква родителска отговорност все пак.

И му затвори. Май беше вбесен.

Рик Диел се отпусна на колене, погледна Лиза и каза:

— Трябва да тръгвам.

— Добре. Още веднъж извинявай. До скоро.

Гаранцията беше определена на половин милион долара. Адвокатът на Брад Гордън я плати. Брад знаеше, че парите са вуйчо му, но важното беше, че вече можеше да си ходи. На излизане от съдебната зала онова странно хлапе с якето на „Доджърс“ се приближи до него и каза:

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Натопили са ви. И знам точно как е станало.

— Сериозно?

— Да. Трябва да поговорим.

Хлапето беше запазило стая за разпити в друга част на съдебната палата. Бяха само двамата. Младежът затвори вратата, отвори лаптопа си и махна на Брад да седне. Обърна лаптопа така, че Брад да вижда екрана.

— Някой си е осигурил достъп до телефонните ви разговори.

— Откъде знаеш?

— Имам свой човек в мобилния оператор.

— И?

— Интересували са се от телефонните ви разговори в извънработно време. — Защо?

— Както сигурно знаете, телефонът ви използва GPS технология. Това означава, че местоположението ви се записва всеки път, когато говорите по мобилния си. — Натисна някакъв клавиш. — Обработихме местата, от които сте се обаждали за период от трийсет дни, и се получи това. — Картата показваше червени точки из целия град, но в една определена част от Уествю бяха най-нагъсто. Хлапето увеличи въпросния участък. — Това е футболното игрище.

— Значи са знаели, че ходя там, това ли ми казващ?

— Да. Във вторник и четвъртък. Преди две седмици някой е знаел това.

— Значи наистина е било постановка — каза Брад.

— Точно това се опитвам да ви кажа, да.

— Ами момичето?

— Работим върху нея. Не е обикновена тийнейджърка във всеки случай. Смятаме, че е филипинка. Има я в нета, мастурбирала е за пари пред уебкамера. Както и да е, важното в нашия случай са несъответствията във версията й. Ако погледнем записите от охранителната камера в хотела… — той натисна друго копче, — се вижда как мацката се обръща с гръб към камерата, докато чака асансьора, отваря чантата си и вдига ръка към лицето си. Според нас си слага капки или някакво предизвикващо сълзене вещество в очите. Когато влиза в асансьора, вече видимо плаче. Забележете обаче — уж е жертва на изнасилване, плаче в асансьора и явно е силно разстроена, но не отива на рецепцията да съобщи за изнасилването. Човек започва да се пита защо.