Майкъл Крайтън - Ген

— Здрасти, Раза. Помниш ли онзи четирийсет и шест годишен бял мъж с множеството травми, отпреди седмица? Онзи от надлеза?

— Да. Сещам се. Хелър или Уелър, нещо такова.

— Дъщерята е поискала кръвна проба?

— Да. Дадохме й.

— Та значи тя е направила тест за бащинство, който се оказал отрицателен. Онзи мъж не й е бил баща.

Раза го изгледа с празен поглед.

— Сериозно?

— Да. И сега майката е пощуряла. Иска още проби. С какво разполагаме?

— Трябва да проверя. Обичайното, предполагам. Всички основни органи.

— Някакъв шанс този материал да е забутан някъде? — каза Марти. — Така че да не можем да го намерим? Раза бавно кимна, гледаше го втренчено.

— Може би. Винаги е възможно да е станала грешка в завеждането, разменени етикети или нещо друго. Тогава ще е трудно да се намерят.

— Би могло да отнеме месеци, нали?

— Или години. Може би никога.

— Колко жалко — каза Марти. — Така, а кръвта от теста за токсични вещества?

Раза смръщи чело.

— Тия работи се пазят в лабораторията. Нямаме достъп до архива им.

— Значи кръвните проби още са у тях?

— Да. У тях са.

— И ние нямаме достъп? Раза се усмихна.

— Може да ми отнеме ден-два.

— Хубаво. Заеми се.

Марти Робъртс отиде до телефона, набра кабинета на главния администратор и когато Маккормик вдигна, каза:

— Много неприятно, Кевин. За жалост всички тъкани са били изгубени или заведени под грешно име.

— Наистина много неприятно — каза Маккормик и затвори.

— Марти — попита Раза. — Някакъв проблем ли има с този… Уелър ли беше?

— Не — отвърна Марти. — Вече не. Колко пъти да ти казвам — не ми викай Марти. За теб съм „доктор Робъртс“.

В лабораторията на „Радиал Дженомикс“ в Ла Хола Чарли Хагинс обърна плоския си монитор, за да покаже на Хенри Кендал заглавието: ГОВОРЕЩАТА МАЙМУНА НАБЕДЕНА ЗА ИЗМАМА.

— Какво ти казах? Мина само седмица, а историята вече е обявена за лъжлива.

— Добре де. Сгреших — отвърна Хенри. — Признавам. Тревожел съм се за нищо.

— „Тревожел“ е меко казано.

— Вече е минало. Може ли да поговорим за нещо важно?

— Което е?

— Генът на силните усещания. Молбата ни за финансиране е отхвърлена. — Затрака по клавиатурата. — С други думи, пак ни прецакаха, и то не друг, а твоят личен любимец, папата на допамина доктор Робърт А. Белармино от НЗИ.

През последните десет години изследванията на човешкия мозък все повече се фокусираха върху едно вещество, Участващо в нервните процеси, а именно допамина. Нивата на допамина, изглежда, бяха важни за поддържането на добро здраве, както и при заболявания като Паркинсоновия синдром и шизофренията. Работата, извършена в лабораторията на Чарли Хагинс, сочеше, че допаминовите рецептори в мозъка се контролират от няколко гена, сред тях и генът D4DR. Лабораторията на Чарли беше една от водещите в тези изследвания, докато един конкуриращ ги учен, Робърт Белармино от Националния здравен институт, не започна да нарича D4DR „генът на силните усещания“, който уж обуславял склонността към рисково поведение, търсенето на нови сексуални партньори и увлечението по екстремни преживявания.

Според обяснението на Белармино фактът, че нивата на допамина са по-високи при мъжете, отколкото при жените бил причината за по-голямото безразсъдство на мъжете и слабостта им към всичко вълнуващо, от алпинизма до изневярата.

Белармино беше член на евангелистката църква и водеща научна фигура в НЗИ. Добре политически ориентиран, той беше образец на съвременния учен, умело съвместяващ скромен научен талант с високи медийни умения. Неговата лаборатория първа потърси услугите на пи-ар агенция и в резултат идеите на д-р Белармино неизменно цъфтяха по страниците на вестниците. (Което, от своя страна, привличаше най-способните и амбициозни млади учени, които вършеха чудесна работа и увеличаваха допълнително престижа му.)

В случая с D4DR Белармино успешно прекрояваше коментарите си според вкуса на публиката, като или говореше ентусиазирано за новия ген, когато слушателите му бяха предимно млади и прогресивни хора, или с известно пренебрежение, ако го слушаха консерватори. Беше колоритен, с поглед в бъдещето и без задръжки в предсказанията. Стигнал беше дотам да твърди, че е възможно някой ден да бъде създадена ваксина срещу изневярата.

Нелепостта на подобни изказвания толкова вбесяваше Чарли и Хенри, че преди половин година бяха подали молба за финансирането на проект, чиято цел беше да установи доколко е разпространен „генът на силните усещания“.