Майкъл Крайтън - Ген

— Той не ми е баща.

— Лиза. Не ти ли омръзна тази игричка?

— Не. И той не ми е баща. Резултатът от генетичния тест е отрицателен. Пише го черно на бяло. — Тя посегна към принтираната страница. — Шансът Джон Дж. Уелър да е мой баща е по-малък от едно на три милиона.

— Какъв генетичен тест?

— Направих генетичен тест за бащинство.

— Отвратителна си, знаеш ли.

— Не, мамо. Ти си отвратителната. Джон Уелър не ми е баща и тестът го доказва. Винаги съм го знаела.

— Ще видим тази работа — каза майка й и затвори.

След половин час се обади брат й Том.

— Здрасти, Лизи. Мама ми се обади току-що.

— И?

— Каза нещо за някакъв тест.

— Да, направих теста, Томи. И познай какво показа той.

— Разбрах вече. Къде направи теста, Лизи?

— В една лаборатория тук, в Лонг Бийч.

— Как се казва?

— „Биорад Тестинг“.

— Хм. Тия лаборатории, дето се рекламират по интернет, не са много надеждни. Знаеш го, нали?

— Те гарантираха, че резултатът е верен.

— Мама е много разстроена.

— Неин проблем — каза тя.

— Ясно ти е, предполагам, че сега и тя ще поиска тест. И ще заведе дело. Защото ти всъщност я обвиняваш в [???]

— Виж какво, Томи, изобщо не ме интересува.

— Лизи, всичко това създава излишни усложнения смъртта на татко.

— Твоят татко — каза тя. — Не моят.

Кевин Маккормик, главен администратор на болница „Лонг Бийч Мемориъл“, вдигна поглед към ниския набит човек, който тъкмо влизаше в кабинета му, и каза:

— Как се е стигнало до това, по дяволите? — И побутна към новодошлия купчината листа на бюрото си.

Марти Робъртс, шефът на патологията, прегледа набързо документацията.

— Нямам представа.

— Съпругата на починалия Джон Дж. Уелър ни съди за незаконно предоставяне на тъкани, които сме дали на дъщерята.

— Какво казва законът по въпроса? — попита Марти Робъртс.

— Не е много ясно. Като член на семейството, по закон дъщерята има пълното право да поиска и получи тъкани от починалия, за да бъдат изследвани за заболявания, които могат да засегнат самата нея. Проблемът е, че тя е направила тест за бащинство и резултатът е излязъл отрицателен. Тоест, тя не е негова дъщеря. Което в известен смисъл означа-ва, че сме й предоставили тъкани от починалия незаконно.

— Не сме могли да знаем, че…

— За това спор няма. Но тук говорим за законовата гледна точка. Единственият важен въпрос е дали семейството може да заведе дело срещу нас. И отговорът е: да, имат основание за завеждане на съдебно производство и вече са направили постьпки за това.

— Къде е тялото? — попита Марти.

— Погребано, разбира се. Преди осем дни.

— Разбирам. — Марти разлисти отново страниците. — И те искат…

— Освен претенциите си към болницата искат и кръвни и тъканни проби за допълнително тестване — каза Маккормик. — Имаме ли кръвни и тъканни проби на на починалия?

— Трябва да проверя — отговори Марти. — Но предполагам, че имаме.

— Така ли?

— Ами да. Напоследък пазим доста тъканни проби, Кевин. Така де, събираме колкото се може повече, от всеки пациент, който дойде в болницата…

— Това е грешният отговор — сърдито каза Маккормик.

— Какъв е правилният?

— Че нямаме никакви тъкани от този човек.

— Но те ще знаят, че имаме. Най-малкото защото направихме тестове за алкохол и наркотични вещества, които са задължителни при катастрофа, така че със сигурност имаме от кръвта му…

— Имали сме, но пробата се е изгубила.

— Добре. Изгубила се е. Но каква полза от това? Винаги могат да изровят тялото и да вземат колкото проби искат.

— И?

— И нека го направят. Така ни съветват от юридическия отдел. Ексхумацията изисква време, разрешителни и пари. Предполагаме, че няма да имат времето или парите и в крайна сметка ще се откажат.

— Добре — каза Марти. — А аз съм тук, защото…?

— Защото искам да се върнеш в патологията и да потвърдиш, че за жалост не са останали никакви проби от починалия и че всичко, което не е било дадено на дъщерята, е било изгубено или забутано.

— Разбрано.

— До час да ми се обадиш — каза Маккормик и се обърна към монитора на бюрото си.

Марти Робъртс влезе в лабораторията на патологията в подземието. Патосанитарят Раза Рашад, красив тъмноок мъж на двайсет и седем години, търкаше масите от неръждаема стомана преди края на смяната си. В интерес на истината, именно Раза въртеше патолабораторията. Марти беше толкова натоварен с административна работа като отговорник на старшите патолози, специализантите, графика на студентите и всичко останало, че беше принуден да разчита на Раза, който беше и интелигентен, и амбициозен.