Майкъл Крайтън - Ген

— И обувките ти са се събули?

— Да, събуха се.

Явно Алекс мислеше за същото, защото каза:

— Значи обувките му са в линейката. Не в джипа. Следваме грешната кола.

— Не, линейката се обърна. Не може да е линейката.

— Тогава сигналът…

— Сигурно сензорът е паднал от обувката и е попаднал в дрехите на онзи тип. Някак си.

— Значи пак може да изпадне.

— Да. Може.

— Или може да го намерят.

— Да.

Алекс не каза нищо повече.

Хенри продължи да следи екрана. Синият маркер се движеше на север, после на изток. После пак на север. И накрая отново на изток, подмина Ранчо Санта Фе и продължи обратно към пустинята. После свърна по Хайленд Драйв.

— Така — каза той. — Знам къде отиват. В Солана Каньон.

— Какво е това?

— Спа-курорт. Много голям. Много елитен.

— Има ли лекари?

— Със сигурност. Може да правят и хирургични операции. Фейслифтинг, липосукции, такива неща.

— Значи имат оборудвани операционни зали — каза Алекс и настъпи газта.

Стоте акра, познати като Солана Каньон, бяха истински триумф на маркетинга. Само допреди десетина години районът беше познат с оригиналното си име Хелхоул Палмс. Беше равнинен, обсипан със скали район, без нито един каньон, докъдето ти поглед стига. Така че Солана Каньон си нямаше каньон, нямаше и почти нищо общо с крайбрежното градче Солана Бийч. Името просто звучеше по-добре от другите варианти — Ангелски извори, Планински изглед, Кедрови извори и Сребърния хълм. В сравнение с другите варианти името Солана Каньон носеше едно приглушено, ненатрапчиво послание, което се връзваше идеално с идеята за курорт, където срещу хиляди долари на ден гостите подмладяваха телата, умовете и душите си. Това се постигаше чрез комбинация от йога, масажи, медитация, духовни консултации и помощ с хранителния режим, осигурени от персонал, който посрещаше гостите си с молитвено сбрани ръце и сърдечно „добре дошли“.

Солана Каньон беше и любимото място за изтрезняване на знаменитостите.

Алекс подмина централната порта на курортния комплекс, изкусно прикрита зад гигантски палми. Следяха сигнала от сензора, който в момента заобикаляше откъм задната страна на комплекса.

— Ще влезе през служебния вход — каза Хенри.

— Идвал ли си тук?

— Веднъж. Изнасях лекция по генетика.

— И?

— И повече не ме поканиха. Не им хареса смисълът на онова, което казах. Нали знаеш стария виц — че учителите обясняват интелигентността на учениците си с влиянието на средата, а интелигентността на децата си — с гените. С богатите е същото. Ако си богат или красив, искаш да чуеш, че това се дължи на гените ти. Това оправдава чувството ти, че си нещо повече от другите, че си заслужил успеха си. И че с право можеш да се отнасяш пренебрежително към… чакай, спират. Намали.

— Сега какво? — попита тя. Намираха се на страничен път, а малко по-нататък имаше служебен вход.

— Сигурно са на паркинга.

— И? Да ги спипаме там, какво ще кажеш?

— Не. — Той поклати глава. — На паркинга винаги има по двама от охраната. Видят ли те с пушката, спукана ни е работата. — Наблюдаваше екрана. — Не мърда… Тръгна. Спря — Хенри смръщи вежди.

— Щом има хора от охраната, значи ще видят, че Джейми се дърпа, докато го извеждат от колата — каза Алекс.

— Може да са го упоили. Или… не знам — побърза да каже той, съзрял болката на лицето й. — Чакай, пак тръгна. Заобикалят по задния път.

Алекс подкара към служебния вход. Беше отворено. Никой не пазеше. Тя влезе в паркинга. Задният път беше от другата му страна.

— Какво ще правим? Да ги последваме ли с колата?

— По-добре не. Ако го направим, ще ни видят. Спри. — Той отвори вратата. — Нека се поразходим из прекрасния курорт Солана Каньон. — Погледна я. — Тук ли ще оставиш пушката?

— Не. — Отвори багажника, намери вътре хавлиена кърпа, уви пушката в нея и каза: — Готова съм.

— Добре — каза Хенри. — Да тръгваме.

— Мамка му — изпсува Васко и настъпи спирачката. Караше по задния път, за да паркира зад хирургическия център. Планът беше д-р Мануел Кахал да излезе от центъра, да се качи в джипа, да вземе биопсиите и да се върне в сградата. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Само че задният път се оказа блокиран. Два багера копаеха дълбока дупка. Нямаше как да ги заобиколи, а друг път нямаше. До хирургическия център оставаха цели сто метра.

— Мамка му, мамка му, мамка му — процеди той през зъби.

— Спокойно, Васко — каза Доли. — Голяма работа. Щом пътят е блокиран, просто ще идем пеша до центъра, ще минем през задния вход и ще свършим каквото имаме да свършим.