Майкъл Крайтън - Ген

А тя каза:

— Чу ли какво ти казах, по дяволите?

— Да, госпожо — отвърна той. Винаги е добре да си учтив с дамите, когато са въоръжени. Особено ако са и разстроени в добавка. Вече се бе събрала истинска тълпа — бутаха се коя да мине на първия ред, за да виждат по-добре, крякаха като свраки, проточваха вратове. Оная обаче не се отказа и изкрещя:

— Какво ти казах бе?

— Казахте, че ако ме видите пак, ще ме убиете.

— Точно така. И ще го направя. Ако пак докоснеш мен или сина ми, ще те убия.

— Да, госпожо — каза той. Лицето му пламтеше. Гняв, унижение, ярост.

— Е, можеш да си вървиш — каза тя и помръдна съвсем леко цевта. Знаеше какво прави. Адвокатка, която ходи на стрелбище. Най-лошият вид.

Васко кимна и си тръгна, възможно най-бързо. Искаше да се махне и от нея, и от погледите на жените. Беше си чист кошмар, да го унижат така пред всичките тези жени. След миг вече тичаше. Към джипа, далеч оттук.

И точно тогава видя черното хлапе, онова, което приличаше на маймуна. То всъщност си беше маймуна, реши Васко, като го гледаше как се движи. Маймуна, облечена като дете. Но пак си беше маймуна. Маймуната заобикаляше по края на парка. Само при вида на шибаната маймуна раната на главата му започна да пулсира. Без да мисли, Васко извади пистолета и започна да стреля. Не очакваше да уцели малкото лайно от такова разстояние, но все трябваше да направи нещо. И ето, маймуната побягна, покатери се по някаква стена и изчезна зад нея.

Васко също тръгна натам. Оказа се тоалетна, дамска. Но наоколо нямаше никого. Лампите не светеха. Недалеч вдясно се виждаше басейнът, но и там нямаше хора. Значи в тоалетната нямаше никого освен маймуната. Васко вдигна пистолета си и тръгна напред.

Щрак-щрак!

Васко замръзна. Познаваше добре звука на пушка-помпа с двойно действие. Чуеш ли такъв звук, гледаш да си на открито. Зачака.

— Мислиш, че ще ти излезе късметът, а? Боклук смотан. — Гласът беше гъгнив и му се стори познат.

Стоеше на прага на дамската тоалетна, ядосан и уплашен, докато не започна да се чувства глупав и уязвим.

— О, майната му — каза той, обърна се и тръгна към колата си. И без това не му пукаше за тъпото маймунче.

Зад него се чу глас:

— Божке, Божке. Толкоз много пушкала в града и толкоз малко ум.

Той се обърна и се огледа. Но видя само онази странна птица — беше кацнала на вратата на тоалетната и припляскваше преспокойно с крила.

Не можеше да определи откъде е дошъл гласът.

Забърза към джипа. Чудеше се какво да каже на клиентите си от адвокатската фирма и от „Биоджен“. Чисто и просто не се беше получило. Жената беше въоръжена и информирана — някой явно я беше предупредил. За това Васко нямаше вина. Добър беше в работата си, но чудеса не можеше да прави. Проблемът беше в информатора. Така че преди да обвинят него, трябваше да винят себе си. Имаха си вътрешен проблем.

Или нещо от този род.

Адам Уинклър лежеше в болничното легло, слаб и немощен. Беше плешив и блед. Костеливата му ръка стисна ръката на Джош.

— Слушай — каза той, — не си виновен ти. Аз и без това се опитвах да се убия. По един или друг начин пак щях да стигна дотук. Времето, което ти ми даде… направи ми голяма услуга, братле. Погледни ме. Не искам да се обвиняваш.

Джош не можеше да каже нищо. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Обещай ми, че няма да се обвиняваш.

Джош кимна.

— Лъжец, — Адам се усмихна отпаднало. — Как върви делото?

— Добре — каза Джош. — Някакви хора от Ню Йорк твърдят, че ние сме разболели майка им от Алцхаймер. Истината е, че й дадох вода.

— Ще спечелиш ли?

— Естествено.

Адам въздъхна.

— Пак лъжеш. — Ръката му се отпусна. — Пази се, братле. — И затвори очи.

Джош изпадна в паника и запримигва трескаво да прогони сълзите. Но Адам още дишаше. Спеше спокойно.

Докато връчваше решението си на събралите се страни, съдията от Окснард се разкашля от студения въздух в залата. Алекс Бърнет беше тук, заедно с Боб Кох и Албърт Родригес.

— Както сами виждате — каза той, — постановил съм, че собствеността на „Биоджен“ върху клетките на господин Бърнет не им дава право да изискват извличането на тези клетки от който и да било човек, жив или мъртъв, включително и от самия господин Бърнет. Категорично не могат да бъдат вземани клетки от близки негови роднини, нито от по-далечни. Всяко решение в обратния смисъл би било в противоречие с Тринадесетата поправка, която забранява робството. В решението си отбелязвам също, че тази ситуация е била породена от неясноти в предишните съдебни решения относно смисъла на понятието собственост в биологичен контекст. Първо, относно идеята, че изваденият от тялото материал е „отпадък“ или „отпадъчен материал“ и следователно е неважен и без значение за човека, от когото е бил изваден. Тази гледна точка е неправилна. Ако вземем за пример едно мъртвородено дете, с право бихме предположили, че макар и да не е вече в тялото на майката, то въпросната майка или други роднини биха изпитвали силно чувство на привързаност към мъртвороденото и биха искали сами да се разпоредят с по-нататъшната му съдба, било чрез погребение, кре-мация или да дарят тъканите му за научни изследвания, които да помогнат на други хора в тяхното положение. Идеята, че болницата или лекарят могат да се разпоредят по свое усмотрение с останките на мъртвороденото само защото то е извън тялото на майката и следователно е „отпадъчен“ продукт, безспорно е антихуманна и абсурдна. По подобен начин стоят нещата и с клетките на господин Бърнет. Макар да са отстранени от тялото му, той с право би смятал, че те все още са негови. Това е едно естествено и общовалидно човешко чувство. И това чувство няма да изчезне само защото съдилищата отсъждат, водени от други законови постановки, напаснати по аналогия. Не можеш да забраниш човешките чувства чрез съдебни постановления. Но именно това са се опитали да направят колегите. Някои съдилища са решавали дела във връзка с оспорвани тъкани, като са обявявали тъканите за боклук. Други са ги смятали за научноизследователски материал, не много по-различен от книгите в една библиотека. Трети гледат на тъканите като на изоставена собственост, която може автоматично да бъде изхвърлена при наличие на конкретни обстоятелства, така както наемните гардеробчета могат да бъдат отворени, след като изтече определен срок, и съдържанието им да бъде продадено. Други съдилища са се опитвали да заемат някакво средно становище и са постановявали, че ползата от научни изследвания за обществото е по-важна от правото на собственост на отделния индивид. Всяка от тези аналогии е в противоречие с човешката природа. Нашите тела са наша лична собственост. В известен смисъл собствеността върху телата ни е най-фундаменталният вид собственост, който познаваме. Чувството за телесна ненакърнимост е неразделна част от природата ни. И ако съдилищата не се съобразяват с тази фундаментална концепция, то отсъжданията им ще бъдат недействителни, колкото и правилни да изглеждат в рамките на законовата логика. Точно по тази причина не е едно и също да дариш книга на библиотека и да дариш свои тъкани на лекар или болница за клинични изследвания. И никога няма да бъде едно и също. Ако лекарят или научната институция, за която той работи, на по-късен етап решат да използват въпросната тъкан за други цели, законът трябва да ги задължи да поискат съгласие за тази нова употреба. И така нататък. Щом списанията могат да ни уведомяват, когато абонаментът ни изтича, то и университетите могат да ни уведомяват, когато искат да използват тъканите ни за нова цел. Казват, че това е пагубно за медицинските изследвания. Точно обратното. Ако университетите не зачитат правото на хората да се интересуват какво се случва с дарените от тях тъкани, то хората ще спрат да даряват тъканите си за изследвания. Вместо това ще ги продават на разни корпорации. И адвокатите им ще изготвят изрични документи, с които се забранява на университети да използват дори материала от елементарните кръвни тестове за каквото и да било извън назначените изследвания, освен ако не заплатят договорена за това сума. Пациентите не са наивни, още по-малко наивни са адвокатите им. Цената на медицинските изследвания ще удари тавана, ако лекарите и университетите продължат да се държат така високомерно. В този смисъл истинската обществена полза би била в това да се създаде законодателство, което да гарантира на хората правото да вземат решения за начина, по който се използват собствените им тъкани, при това без срок на давност.