Майкъл Крайтън - Ген

На екрана още седеше страницата на „ТракТек“, където преди малко беше въвел имената и серийните номера. На Дейв и Джейми, но не и на другия Джейми. Направи го сега, чувстваше се ужасно.

На екрана се появи празна карта и прозорче, където да въведеш номера на устройството, което те интересува. Най-напред въведе номера на Джейми Бърнет. Ако сензорът работеше, маркерът трябваше да се движи по улицата. Само че синият маркер не се движеше, а си стоеше на едно място. Появи се адресът — Марбъри Мадисън Драйв №348, адресът на собствената му къща.

Хенри огледа хола и видя белите маратонки на Джейми в единия ъгъл, заедно с малкия му сак. Хлапето не си беше обуло маратонките.

Хенри въведе серийния номер на собствения си син. Същият резултат. Синият маркер беше на домашния им адрес. После помръдна едва забележимо. И синът му Джейми влезе при него.

— Татко. Какво правиш? Полицията дойде. Искат да говорят с всички.

— Добре, идвам.

— Майка му е много разстроена, тате.

— Идвам.

— Плаче. Мама ме прати да взема хартиени кърпички.

— Идвам.

Хенри бързо въведе третия сериен номер, този на Дейв. Екранът почерня. Хенри зачака. След миг картата се появи отново, този път показваше шосетата на север от града, в участъка на Тори Пайнс.

Синият маркер се движеше.

„Север, шосе Тори Пайн, изток-североизток, 87 км/ч“.

После маркерът зави по Гейлорд, отдалечаваше се от крайбрежието.

По някакъв начин сензорът на Дейв се беше озовал в черния джип. Или беше изпаднал от обувката, или обувката се беше оказала в джипа. Но сензорът беше там и работеше.

— Джейми — викна той на сина си, — доведи Алекс. Кажи й че искам да й покажа нещо.

— Но, тате…

— Върви. И не казвай нищо на полицаите.

Алекс се взираше в екрана.

— Ще пипна тоя кучи син и ще му пръсна шибаната глава. Само да ми пипне детето, мъртъв е. — Гласът й беше равен, студен. Хенри усети как го побиват тръпки. Тази жена не се шегуваше.

— Къде отива? — попита тя.

— Към вътрешността, или пък иска да избегне задръстванията в Дел Мар. Може пак да се върне на крайбрежието. След няколко минути ще разберем.

— Колко се е отдалечил?

— На десетина минути път.

— Да тръгваме. Ти вземи това — каза тя и кимна към лаптопа. — Аз ще си взема пушката.

Хенри погледна през предния прозорец. До тротоара бяха спрели три патрулки с включени светлини, шестима полицаи стояха на моравата пред къщата.

— Няма да е толкова лесно.

— Напротив. Паркирала съм зад ъгъла.

— Но те искат да говорят с мен.

— Измисли някакво извинение. Ще те чакам в колата.

Каза им, че трябва да откара Дейв в болницата за преглед. И че съпругата му е видяла всичко и може да им разкаже какво е станало. Че ако трябва, по-късно ще даде писмени показания, но сега трябва да откара Дейв в болницата.

И понеже ръцете на Дейв бяха окървавени, полицаите се съгласиха. Лин го изгледа странно. Той каза:

— Ще се върна възможно най-бързо. — Заобиколи зад къщата и мина напряко. Дейв — вървеше след него — попита:

— Къде отиваме?

— Да намерим онзи тип. С черната брада.

— Той наранил Джейми.

— Да, знам.

— Аз пък наранил него.

— Да, знам.

— Ухото му падна.

— Аха.

— Другия път и носът му.

— Дейв — каза той. — Трябва да проявяваме сдържаност.

— Какво е със-държаност? — попита Дейв.

Твърде сложно беше да му го обясни точно сега. Бялата тойота на Алекс го чакаше. Качиха се. Хенри — отпред, Дейв — на задната седалка.

— Какво е това? — попита Дейв и посочи седалката до себе си.

— Не пипай, Дейв — каза Алекс. — Това е пушка.

Включи на скорост и потегли.

Обади се на Боб Кох със слабата надежда да има добри новини.

— Новини има — каза той. — Но можеше да са и по-добри.

— Дал им е зелена светлина?

— Отложи за утре.

— Ти не опита ли да…

— Опитах, уверявам те. Объркан е. Окснардските съдии рядко гледат такива дела. Сигурно онези точно затова са подали иска си там.

— Значи утре?

— Да.

— Благодаря — каза тя и затвори. Нямаше смисъл да му казва какво е намислила. Самата тя не беше сигурна дали ще го направи. Но смяташе, че е твърде вероятно.

Хенри не откъсваше поглед от компютъра. От време на време връзката се разпадаше и той започваше да се притеснява, че съвсем ще се изгуби. Погледна през рамо към Дейв, който беше бос.

— Къде са ти обувките?

— Събуха се.

— Къде?

— В бялата кола. — Говореше за линейката.

— Как?

— Едната беше в устата му. На мъжа. После колата паднала.