Майкъл Крайтън - Ген

Погледна пакета, който беше донесъл от лабораторията. На етикета пишеше „ТракТек Индъстрис, Чиба Сити, Япония“. Вътре имаше пет лъскави сребристи цилиндърчета, дълги по три сантиметра и малко по-тънки от коктейлни сламки. Извади ги и ги огледа. Тези чудеса на миниатюризацията си имаха вградена GPS технология, както и монито-риращи устройства за температура, пулс, дишане и кръвно налягане. Активираха се чрез магнит в единия край. Трябваше само да го докоснеш. Връхчето просветна в синьо и угасна, нищо повече.

Предназначението им беше да се следят чрез тях лабораторните примати и другите маймуни. Вкарваха се в тялото чрез специален хирургически инструмент, който приличаше на огромна спринцовка. Поставяха се под кожата на врата, точно над ключицата. Не можеше да направи това с децата, разбира се. Така че въпросът беше къде да ги сложи.

Върна се в хола при децата. Да ги пъхне в чантите им? Не. Под яките на ризките им? Поклати глава. Щяха да ги усетят. Тогава къде?

Хирургичният инструмент свърши работа идеално. Устройствата влизаха съвсем леко в гумените подметки на маратонките. Първо обработи една от маратонките на Дейв, после на Джейми, а после му хрумна да сложи устройство и в една от маратонките на другия Джейми, сина на Алекс.

— За какво ти е? — попита го детето, когато Хенри му поиска маратонката.

— Трябва да видя нещо. Ще ти я върна след секунда.

Излезе в коридора и вкара и третото устройство.

Оставаха още две. Хенри се замисли. Имаше няколко възможности.

Черният джип спря зад линейката, Васко слезе и тръгна към нея.

Доли се прехвърли на пасажерското място.

— Какво става? — попита Васко, докато се настаняваше зад волана.

Доли кимна към къщата в другия край на улицата.

— Семейство Кендал живеят там. Колата пред къщата е на Бърнет. Вътре са вече повече от час.

Васко се намръщи.

— И какво става?

Тя поклати глава.

— Мислех да използвам насочения микрофон, но за целта трябва да сме точно срещу прозорците, а прецених, че е рисковано да се приближавам толкова.

— Правилно.

Васко се облегна назад. Въздъхна дълбоко. Погледна си часовника.

— Е, не можем да влезем. — Ловците на глави имаха право на достъп до недвижимата собственост на преследвания беглец дори и без заповед за обиск, но не и до жилищата на трети лица, дори да знаеха, че беглецът се укрива там. — Рано или късно ще излязат — каза той. — И когато това стане, ние ще сме тук и ще ги чакаме.

Жерар беше уморен. Летеше вече час след последната си спирка, която едва не беше завършила трагично.

Малко след зазоряване, воден от миризмата на храна, беше кацнал при някакви сгради. Бяха дървени, с избеляла боя. Имаше стари коли, обрасли с трева. Големи животни издаваха сумтящи звуци зад дървена ограда. Жерар кацна на един от коловете на оградата и загледа как младеж със син гащеризон излиза от близката сграда с кофа в ръка. Миришеше на храна.

— Гладен съм — каза Жерар.

Момчето се обърна. Огледа се, после продължи по пътя си.

— Искам храна — каза Жерар. — Гладен съм. Момчето спря и пак се огледа.

— Какво ти става бе, не можеш ли да говориш? — попита Жерар.

— Мога — каза хлапето. — Ти къде си?

— Тук.

Хлапето примижа и тръгна към оградата.

— Казвам се Жерар.

— Можеш да говориш?!

— Колко вълнуващо — каза Жерар. Миризмата откъм кофата се усещаше все по-силно. Миришеше на царевица и на други зърна. Имаше и още нещо, което миришеше лошо. Но гладът замъгляваше преценката му.

— Искам храна.

— Каква храна искаш? — попита хлапето, бръкна в кофата и извади шепа от съдържанието й. — Това харесва ли ти?

Жерар се наведе да опита. Изплю моментално.

— Отврат!

— За кокошките е. Нищо й няма на храната. Те нали ядат.

— Нямаш ли някакви пресни зеленчуци? Хлапето се засмя.

— Много си смешен. Говориш като англичанин. Как се казваш?

— Жерар. А портокалче да ти се намира? Портокал? — Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Обичам портокали.

— Как си се научил да говориш толкова добре?

— Бих могъл да те попитам същото.

— Знаеш ли какво? Ще те покажа на татко — каза хлапето и протегна ръка. — Питомен си, нали?

— Що не се гръмнеш! — каза Жерар и се премести върху ръката на хлапето.

То го сложи на рамото си и тръгна към дървената сграда.

— На бас, че можем да те продадем за много пари.

Жерар нададе вой и литна към покрива на една от сградите.

— Хей! Върни се! Откъм къщата се чу вик: