Майкъл Крайтън - Ген

Нямаше как да знае и че по-малкият преподава карате в университета, нито че е спечелил някаква титла на турнир по бойни изкуства в Хонконг.

Кикбокс с каубойски ботуши с метални пластини на върховете. Брад издържа точно трийсет секунди. В рамките на които половината му зъби се разклатиха. И сега лежеше вече три часа в тъпата им поликлиника, докато разни хора се опитваха да му закрепят зъбите. Имало някакъв специалист зъболекар, когото търсиха по телефона, но той не отговаряше, сигурно защото (както му обясни интернистът) бил отишъл на лов за през уикенда — обичал да стреля по лосове. А и месото им било вкусно.

Лосове! Зъбите така го боляха, че му идеше да умре.

Накрая го зарязаха с ледени компреси на лицето и местна упойка в челюстта и той успя някак да заспи, а на следващата сутрин отоците бяха поспаднали, колкото да му се разбира, когато говори по телефона, така че той звънна на та си Уили Джонсън в Лос Анжелис, едва държеше визитката му с ожулените си пръсти.

Секретарката изчурулика бодро:

— „Джонсън, Бейкър и Халоран“.

— Уили Джонсън, ако обичате.

— Един момент. — Чу се прещракване, но не последва обичайната мелодийка, когато те сложат на изчакване. Вместо това се обади друга жена:

— „Фабър, Елис и Кондън“.

Брад сведе поглед към визитката в ръката си. Адресът беше на офис сграда в Енчино. Знаеше го това място. В сградата преобладаваха офисите на дребни адвокати, които наемаха миниатюрни кабинети и ползваха обща секретарка, обучена да отговаря на телефона, все едно работи в голяма адвокатска фирма, така че клиентите да не заподозрат, че адвокатът им е на самостоятелна практика. В онази сграда бяха събрани най-големите неудачници в професията. Онези, които обслужваха дребни наркодилъри. Или сами бяха лежали в затвора.

— Извинете… — каза той в телефона.

— Моля, изчакайте, опитвам се да открия господин Джонсън. — Гласът й заглъхна, сякаш беше сложила ръка на слушалката: — Някой да е виждал Уили Джонсън?

А после друг глас:

— Уили Джонсън е задник!

Седнал на входа на спешното отделение, изтощен и измъчван от силна болка, Брад реши, че чутото не предвещава нищо добро.

— Открихте ли господин Джонсън?

— Един момент, сър, опитваме се да… Той затвори.

Идеше му да се разреве.

Отиде да си вземе нещо за закуска, но болката не му позволяваше да дъвче, а и хората в кафенето го заглеждаха странно. Мярна отражението си в стъклото и осъзна, че цялата му долна челюст е синя и подпухнала. Все пак беше по-добре от, снощи. Не видът му го тревожеше, а онзи адвокат Джонсън. Всичките му първоначални подозрения относно него се бяха потвърдили. Защо се бяха срещнали в ресторант, вместо в кантората му? Защото Джонсън не работеше за адвокатска кантора.

Не му оставаше друго, освен да се обади на вуйчо Джак.

— Инвестиционна компания „Джон Б. Уотсън“.

— Господин Уотсън, ако обичате.

Прехвърлиха го към секретарката, която го свърза с вуйчо му.

— Здрасти, вуйчо.

— Къде си, по дяволите? — каза Уотсън сърдито.

— В Уайоминг.

— Не си се забъркал в нещо, надявам се.

— Всъщност адвокатът ми ми каза да дойда тук, затова ти се обаждам. Малко съм притеснен, защото този адвокат…

— Слушай — прекъсна го Уотсън, — обвинен си в изнасилване и защитата ти е поета от експерт по такива дела. Не е нужно да го харесваш. От онова, което съм чувал, човекът не струва.

— Ами…

— Но печели делата си. Прави каквото ти казва. Защо говориш така странно?

— Нищо…

— Зает съм, Брад. Освен това ти се каза да не ми се обаждаш.

Щрак.

Брад се чувстваше по-зле отвсякога. Когато се прибра в мотела, мъжът на рецепцията му каза, че са го търсили от полицията. Нещо за престъпление от омраза. Брад реши, че е време да напусне красивия Джаксън Хоул.

Качи се в стаята да си събере багажа. По телевизията даваха възстановки на истински престъпления. В този епизод от сериала полицията залавяше опасен беглец чрез измама. Подлъгаха го, че ще го дават по телевизията, заформиха му фалшиво студио с водещ и всичко и онзи тъкмо започна да се отпуска, когато от сенките изскочиха полицаи и му щракнаха белезниците. В момента въпросният тип чакаше изпълнението на смъртната си присъда.

Полицията напоследък много беше нахитряла. Брад си събра набързо нещата, плати сметката и тръгна към колата си.

Самопровъзгласилият се творец-природозащитник Марк Сангър, наскоро завърнал се от пътуване до Коста Рика, вдигна озадачено поглед от компютъра си, когато четирима мъже разбиха вратата и нахлуха в апартамента му. Бяха облечени от главата до петите в сини гумирани екипи, с големи гумирани шлемове и големи лицеви предпазители, с гумени ръкавици и ботуши, и със зловещи на вид пушки и пищови.