Майкъл Крайтън - Ген

— Да.

— Изобщо няма да се обаждаш?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— Добре. Имам нужда от тишина, за да разбера къде сме.

— Не знам защо така те обичам, след всичко, което…

— Опитай се да ми помогнеш, Жерар. Моля те. — Стан заобиколи колата и седна зад волана. Подкара. Птицата мълчеше. Километрите летяха един подир друг. После видя табела, която съобщаваше, че се намират на пет километра някакво градче — Ърп.

— Добре сте ни дошли в тъпото градче — каза Жерар.

Стан въздъхна.

Колата летеше в нощта.

— Приличаш на един човек — каза Жерар.

— Обеща нещо — каза Стан.

— Не, трябва да кажеш: „Какъв човек?“.

— Млъкни, Жерар.

— Приличаш на един човек — каза Жерар.

— Какъв човек?

— Човек, който може.

— Какво може?

— Може да ти каже за теб.

— За мен?

— За теб.

— Какво за мен?

— Че приличаш на един човек.

— Какъв човек? — попита Стан. А после се усети. — Жерар, затвори си тъпата човка или моментално ще те изхвърля от колата!

— Ауу, много си обидчив бе.

Стан си погледна часовника.

„Още един час“, помисли си. Един час и щеше да се отърве от проклетата птица.

Елис седна срещу брат си Арън в кабинета му в адвокатската кантора. Прозорецът гледаше на юг към Емпайър Стейт Билдинг. Денят беше мрачен, но дори и така гледката беше великолепна.

— Да видим — започна Елис. — Говорих с онзи тип в Калифорния, Джош Уинклър.

— Ъхм.

— Той каза, че не е дал нищо на мама.

— Ъхм.

— Че в спрея имало вода.

— Е, едва ли би казал друго.

— Арън — каза Елис, — било е вода. Уинклър каза, че не би пратил истинската субстанция в друг щат. Майка му обаче настоявала и той ни пратил вода, за да изпробва плацебо ефекта.

— И ти му вярваш — каза Арън и поклати глава.

— Сигурно има документация.

— Естествено, че има — каза Арън.

— Фактури за издаване, лабораторни доклади, друга документация, която води компанията.

— Фалшифицирана — каза Арън.

— Тази документация се изисква от Агенцията за храните и лекарствата. Фалшифицирането й е престъпление.

— Както и това да раздаваш препарати за генна терапия наляво и надясно. — Арън извади някаква папка. — Какво знаеш за историята на генната терапия? Като филм на ужасите е, Елис. Началото й е през осемдесетте години на двайсети век, когато биотехнолозите се изхвърлили като чекия на мокър пясък и убили куп хора. Знае се поне за шестстотин жертви на генната терапия. Бог знае за колко не се знае нищо. И знаеш ли защо не знаем?

— Не, защо?

— Защото те твърдят — забележи, — че не са можели да докладват за смъртните случаи, понеже това било конфиденцияална информация. Умъртвяването на пациентите им било търговска тайна.

— Сериозно?

— Да не мислиш, че мога да си изсмуча такова нещо от пръстите? А след това са осъдили Държавната агенция по здравно осигуряване да заплати разноските по експеримента, убил пациентите им. Те убиват, ние плащаме. А когато случайно хванат някой университет в крачка, оттам излизат с твърдението, че не са длъжни да изискват информирано съгласие от страна на пациентите, защото са институции с нетърговска цел. Пенсилванският университет, университетът в Минесота, университетът „Дюк“ — и трите са били подвеждани под отговорност, а това са големи учебни заведения. Учените в университетите си мислят, че са над закона. Шестстотин смъртни случая!

— Не виждам какво общо има това със… — почна Елис.

— Знаеш ли как генната терапия убива хората? По най-различни начини. Тези така наречени „учени“ изобщо не знаят какво ще стане. Вкарват някакви гени на пациентите си, после тези гени активират гените на рака и хората умират от рак. Или получават тежка алергична реакция и умират. Тъпанарите изобщо не знаят какво правят. Безразсъдни са и не спазват никакви правила. Ние обаче — завърши той — ще им натрием здравата носовете.

Елис се размърда на стола.

— Ами ако Уинклър казва истината? Ако ние грешим?

— Ние не сме нарушили никакви правила — каза Арън. — Те са ги нарушили. А сега мама се разболя от Алцхаймер и те ще затънат в много дълбоки лайна.

Когато Брад Гордън се сби в бар „Лудата Луси“ на Пърл Стрийт в Джаксън Хоул, Уайоминг, идеята му не беше да се озове в болницата. Онези двамата с прилепналите ризка с перлени копченца приличаха на гейчета и той сметна, че лесно ще ги набие. Нямаше как да знае, че са братя, а не любовници, и че няма да преглътнат ироничните му подмятания.