Майкъл Крайтън - Конго

Час по-късно се натъкнаха на останките от транспортния С-130. Най-големият самолет на света се откри пред погледа им в естествена големина заровен до половината в джунглата; гигантският му нос строшен в не отстъпващите му по размер дървета, огромната опашна част усукана и наклонена към земята, а масивните крила хвърляха сянка върху почвата на джунглата.

През разбития илюминатор на кокпита видяха тялото на пилота покрито с черни мухи. Мухите жужаха и се блъскаха в стъклото докато те надзъртаха в кабината. Придвижиха се назад и се опитаха да надзърнат и през илюминаторите на фюзелажа, но дори и скършен, корпусът на самолета лежеше много високо спрямо нивото на почвата.

Кахега успя да се изкачи по едно изтръгнато с корените си дърво и оттам се придвижи по крилото и погледна вътре.

— Няма хора — съобщи той.

— Запаси?

— Да, много запаси. Кашони и контейнери.

Мънро остави групата и тръгна покрай разбитата опашка да изследва другата страна на самолета. Опашното крило, скрито от погледа им, беше почерняло и разбито, а двигателите — изчезнали. Това обясняваше причината за катастрофата — последната ракета „земя-въздух“ на заирската противовъздушна отбрана бе успяла да достигне целта си, унищожавайки по-голямата част от опашната секция. И въпреки това имаше нещо странно във външния вид на катастрофиралия самолет. Той огледа фюзелажа по цялата му дължина, от разбития нос, по линията на илюминаторите, покрай остатъка от крилото, покрай задните изходни врати…

— Проклет да съм — проговори полугласно Мънро.

Той забърза при останалите, насядали върху една от гумите в сянката на дясното крило. Гумата беше толкова грамадна, че Рос седеше върху нея и краката й не докосваха земята.

— Е, — проговори Рос със зле скрито задоволство, — не са прибрали проклетите запаси.

— Не са — съгласи се Мънро. — А ние видяхме самолета завчера вечерта, което означава, че той е катастрофирал най-малко преди тридесет и шест часа.

Мънро изчака значението на думите му да стигне до съзнанието на Рос.

— Тридесет и шест часа?

— Точно така. Тридесет и шест часа.

— И те изобщо не са дошли да си приберат запасите…

— Те дори не са се опитали да си ги приберат — поправи я Мънро. — Погледни главните товарни люкове, предния и задния — никой дори и не се опитвал да ги отвори. Чудя се защо ли не са се върнали?

На едно място в джунглата почвата под краката им запращя и пропадна. Разровиха палмовите листа и видяха слой натрошени бели кости.

— Каниямагуфа — изрече Мънро. Мястото на костите. Той хвърли един бърз поглед към носачите да види реакцията им, но те бяха само озадачени, не уплашени. Те произхождаха от източноафриканските племена Кикую и не притежаваха никое от суеверията на племена обитаващи покрайнините на тропическите гори.

Ейми вдигна крак от един особено остър костен отломък. Земя боли, сигнализира тя.

Какво място е това?, сигнализира Елиът.

Ние идваме лошо място.

Какво лошо място?

Ейми не отговори.

— Това са кости! — възкликна Рос втренчена в бялата купчина.

— Точно така — изрече бързо Мънро. — Но не са човешки. Нали, Елиът?

Елиът също гледаше втренчено към земята. Видя оголени скелетни останки от няколко вида, макар и да не можеше веднага да ги идентифицира.

— Елиът? Нали не са човешки?

— Не напомнят човешки — съгласи се Елиът, без да откъсва погледа си от тях. Първото нещо, направило му впечатление, беше, че повечето кости принадлежаха определено на дребни животни — птици, дребни маймуни, и малки горски гризачи. Останалите малки парчета кости всъщност представляваха фрагменти от по-големи животни, но колко големи, трудно можеше да се прецени. Може би от някои средни по големина маймуни… но в тропическите гори нямаше такива представители на тези видове.

Шимпанзета? Но в тази част на Конго нямаше шимпанзета. Може би бяха на горила; той видя един фрагмент от краниум с тежки фронтални синуси, и началото на характерния сагитален гребен.

— Елиът? — повтори Мънро с напрегнат и настойчив глас. — Нали не са човешки?

— Определено не са човешки — изрече Елиът, все още без ад вдига поглед. Какво би могло да строши черепа на една горила? Сигурно е станало след смъртта на животното, реши той. Някоя горила бе умряла на това място и след много години оголеният й скелет е бил стъпкан от някое животно. Едва ли е могло да се случи приживе.

— Не са човешки — заяви Мънро, втренчен в земята. — Страшно много кости, но няма човешки. — Той заби погледа си в Елиът докато го подминаваше Елиът. Дръж си устата затворена. — Кахега и хората му знаят, че си вещ в тия неща — произнесе той без да отделя погледа си от него.