Майкъл Крайтън - Конго

— Мисля, че сега е по-добре — забеляза Карън.

В дъното на стаята Ейми клечеше до огледалото и щастлива мацаше муцуната си. Тя се ухили на изображението си, после начерви и зъбите си. Моментът беше подходящ да й зададе въпрос.

— Ейми иска пътува? — попита Питър.

Ейми обичаше пътешествията и гледаше на тях като на много специални случаи. След някой особено успешен ден Елиът често я водеше на разходка до един мотел, където тя си поръчваше портокалов сок, пиеше го през сламка и се наслаждаваше на суматохата която създаваше сред околните. Червилото и предложението за пътешествие почти надхвърляха всички мислими удоволствия за една сутрин. Тя сигнализира Кола пътува?

— Не, не с кола. Дълго пътешествие. Много дни.

Напуска къща?

— Да, напуска къща. Много дни.

Това я направи подозрителна. Единствените пъти, когато бе напускала къщата за продължително време, бяха престоят й в болницата за пневмония и инфекция на пикочните пътища; това не бяха приятни пътувания по нейните разбирания. Тя сигнализира Къде отива пътува?

— В джунглата, Ейми.

Последва продължителна пауза. Отпървом той си помисли че тя не го беше разбрала, но тя знаеше значението на думата „джунгла“, и можеше да съпостави думите. Ейми сигнализира замислено на себе си, повтаряйки по няколко пъти, както винаги правеше, когато обмисляше нещата: Джунгла пътува пътува джунгла отива пътува джунгла отива. Тя остави настрани червилото. Загледа се в разпокъсана хартия по пода и почна да ги събира и да ги пуска в кошчето за отпадъци.

— Какво означава това? — запита Карън.

— Това означава, че Ейми иска да предприеме пътешествие — отвърна Елиът.

Подвижният нос на товарния самолет Боинг 747 наподобяваше отворена челюст на хищна риба, оголващ просторната и ярко осветена вътрешност на самолета. Самолетът бе прелетял следобед от Хюстън до Сан Франсиско; в момента беше девет часа вечерта, и озадачени работници товареха в голямото алуминиево товарно отделение сандъци с витамини, дребни гърнета и кашони с играчки. Един от товарачите измъкна една чаша на Мики Маус и я загледа, клатейки глава.

Елиът стоеше отвън на бетона с Ейми, която бе притиснала ръце към ушите си, да намали шума на реактивните двигатели. Птици шумни, сигнализира тя на Питър.

— Ще летим на птица, Ейми — каза той.

Ейми не беше летяла до този момент, и никога не беше виждала толкова отблизо самолет. Ние отива кола, реши тя, гледайки самолета.

— Не можем да отидем с кола. Ще летим.

Летим къде летим? сигнализира Ейми.

— Летим джунгла.

Новината я зашемети, но той не искаше да се впуска в подробности. Като всички горили, и Ейми изпитваше страх от водата, отказвайки да преминава дори и през най-малките поточета. Той знаеше добре, че тя би изпаднала в шок, ако научеше, че ще прелитат над огромни водни пространства. Реши да смени темата и предложи да се качат в самолета и да го разгледат отвътре. Къде бутон жена? сигнализира Ейми докато се изкачваха по рампата до носа.

През последните пет часа не беше виждал Рос, и с изненада откри, че тя вече беше на борда и разговаря по телефона закачен на стената на багажното отделение, притиснала със свободната си ръка другото ухо, за да надвика шума. Елиът я чу да казва:

— Ървинг е склонен да счита, че е достатъчно… Да, имаме четири хиляди деветстотин и седем единици и сме готови да ги подредим и амортизираме. Да, защо не? — Тя приключи с телефонния си разговор и се обърна към Елиът и Ейми.

— Всичко наред ли е? — запита той.

— Да. Ще ви разведа из самолета. — Тя го поведе навътре в товарното отделение; Ейми не изоставаше от Питър. Той хвърли поглед през рамо и видя шофьора да се изкачва по рампата със серия от номерирани метални каси с надпис КОРПОРАЦИЯ ИНТЕК; всеки надпис беше последван от сериен номер.

— Това — започна Рос, — е главното товарно отделение.

То беше изпълнено с четириколесни камиони, ландкрузъри, амфибийни превозни средства, надуваеми лодки и рафтове с дрехи, оборудване, храна; всичко маркирано с компютърни кодове, всичко подредено по модули. Рос обясни, че ТСЗР е способна да комплектова експедиции до всяка точка на земното кълбо само за няколко часа. Наблегна на факта, че такава скорост е възможна само при помощта на компютър.

— Защо е това бързане? — запита Елиът.

— Въпрос на бизнес — повдигна рамене тя. — До преди четири години други компании като ТСЗР просто нямаше. Сега по света има девет и всички ни конкурират по всеки възможен начин. През шейсетте някоя компания, да кажем нефтена, можеше да си позволи месеци или дори години в изследване на потенциалното находище. Днес обаче това е лукс, който никой не може да си позволи; деловите решения се вземат в рамките на две три седмици, най-много месец. Темпото се засили във всички области. Ние вече гледаме към осемдесетте, където ще даваме отговори само за часове. Понастоящем един договор на ТСЗР се обработва за време малко под три седмици, или за петстотин часа. Но към 1990 година данните за бизнеса ще се получават в рамките на работния ден; някой директор може да ни позвъни сутринта за информация без значение къде по света се намира, и още преди работният ден да е приключил, на бюрото си вече ще има изчерпателна сводка изпратена от компютъра ни.