Майкъл Крайтън - Конго

Той затаи дъх; не смееше да повярва на очите си. Горилите изглеждаха несигурни, смутени от разнасящите се звуци. Но въпреки това Елиът усещаше, че всеки момент можеха да стигнат до някакво групово решение и да възобновят атаката си със същата интензивност както до този момент.

За щастие това не стана. Горилите се оттегляха от хората, заслушани и унесени. Мънро с мъка се изправи на крака, повдигайки пушката си от калта, но без да стреля; надвесената над него горила сякаш се бе озовала в транс, забравила всичко за атаката.

Горилите бавно се оттегляха една по една под ромола на дъжда и мигащото нощно осветление. Всички бяха като замаяни, изведени от равновесие. Високоговорителят продължаваше да стърже ушите на хората.

Горилите си тръгваха, отстъпвайки зад разкъсаната защитна ограда на периметъра, за да изчезнат още веднъж в джунглата. И тогава членовете на експедицията останаха сами, втренчени един в друг с невярващи очи и треперещи под ситния дъжд. Горилите си бяха отишли.

Двадесет минути по-късно докато се мъчеха да издигнат наново срутения си лагер, дъждът заваля отново с бясна сила.

Сутринта тънък слой черни сажди бяха покрили лагера, а в далечината Мукенко изригваше гъсти валма черен пушек. Ейми задърпа Елиът за ръкава.

Тръгва сега, сигнализира тя настойчиво.

— Не, Ейми — отвърна той.

Никой от експедицията не беше с настроение да си тръгва, включително и Елиът. След като стана, той се улови, че мисли за допълнителните данни, от които не нуждаеше преди да си тръгне от Зиндж. Елиът вече не беше доволен от скелета на тези същества; също като при хората, уникалността им се простираше далеч отвъд подробностите от физическата структура до поведението им. Искаше да заснеме с видеокамерата сивите маймуни, и да направи още записи на словесните им общувания. Рос бе решена повече от всякога да открие диамантите, а Мънро напълно споделяше чувствата й.

Тръгва сега.

— Защо тръгваме сега? — запита я той.

Лоша земя. Тръгва сега.

Елиът не беше запознат с вулканичната активност, но гледката не го впечатли особено. Мукенко беше просто по-активен в сравнение с предишните дни; вулканът бе изригвал пушек и газ още при пристигането им във Вирунга.

— Има ли някаква опасност? — запита той Мънро.

Мънро вдигна рамене.

— Кахега мисли, че има, но той по всяка вероятност търси повод да си тръгне за вкъщи.

Ейми дотича при Мънро с вдигнати ръце, и започна да пляска земята пред него. Той схвана жеста й като желание за игра; засмя се и започна да я чеше. тя започна да му сигнализира.

— Какво казва тя? — запита той. — Какви ги говориш, ти малко дяволче?

Ейми изгрухтя от наслаждение, и продължи да сигнализира.

— Казва да си тръгваме веднага — преведе Елиът.

Мънро спря да я чеше.

— Така ли? — запита той рязко. — Какво точно каза?

Сериозното изражение на Мънро изненада силно Елиът, макар и Ейми да възприе интереса му към речта й като нещо съвсем обикновено. Тя отново сигнализира, този път по-бавно, заради Мънро с очи впити в лицето му.

— Твърди, че земята е лоша.

— Хмм — произнесе Мънро. — Интересно. — Той погледна Ейми и после часовника си.

Космат нос слуша Ейми отива вкъщи веднага, сигнализира Ейми.

— Казва да я послушаш и да се прибираме у дома — каза Елиът.

Мънро повдигна рамене.

— Кажи й, че разбирам.

Елиът преведе. Ейми изглеждаше много нещастна и спря да сигнализира.

— Къде е Рос? — запита Мънро.

— Тук е — обади се Рос.

— Хайде да тръгваме — каза Мънро и те поеха към Зиндж. Сега ги очакваше поредната изненада — Ейми сигнализира, че и тя идва с тях и забърза да ги настигне.

Това беше последният им ден в града и всички участници в конгоанската експедиция описват една и съща реакция: градът, който до този момент беше обвит с такава тайнственост, сега по някакъв начин бе загубил романтичното си було. Тази сутрин те видяха града такъв, какъвто си беше в действителност: струпване от ронещи се древни сгради сред една вряла и воняща негостоприемна джунгла.

Всички с изключение на Мънро го намериха еднообразен. Мънро беше разтревожен.

Елиът беше отегчен; говореше за вербализациите и защо му трябваха записите на магнитофон, и дали беше възможно да се съхрани мозъка на някоя от застреляните маймуни, за да го отнесат в Щатите. Изглеждаше така, сякаш се водеше някакъв академичен дебат за произхода на езика; хората обикновено считаха, че езикът се е развил от животинските крясъци, но сега вече знаеха, че животинските лаеве и крясъци се контролираха от мозъчната кора, и че истинският език произхождаше от друга част на мозъка наречена мазолестото поле на Брока… Мънро изобщо не ги слушаше. Беше съсредоточил цялото си внимание върху далечния грохот на Мукенко.