Майкъл Крайтън - Конго

— Проклет да съм! — възкликна Елиът.

Мънро само поклати скептично глава.

— Имаме още само няколко часа дневна светлина — каза той. — А дори и да научиш дяволския им език, как ще разговаряш с тях?

В три следобед Елиът и Ейми се бяха укрили напълно в гъстата зеленина на склона на хълма. Единственият признак за присъствието им беше тънкият конус на микрофона щръкнал от храсталака. Микрофонът беше свързан към видеомагнитофона в краката на Елиът, който той използваше да записва звуците на горилите по хълмовете от другата страна.

Единствената трудност беше да определят към коя горила точно е фокусиран микрофона и в коя горила точно се е съсредоточила Ейми и дали това беше едно и също животно. Той никога не можеше да бъде сигурен, дали Ейми превеждаше вербализациите на същото животно, което записваше в момента. Най-близката група наброяваше осем животни и Ейми непрестанно се разсейваше. Една от женските имаше шестмесечно малко и в един момент, когато някакво пчела го ухапа, Ейми сигнализира Бебе пощръкляло. Елиът обаче записваше един мъжкар.

Ейми, сигнализира той. Не се разсейвай.

Ейми не разсейва. Ейми добра горила.

Да, сигнализира той. Ейми добра горила. Ейми обръща внимание мъж нещо.

Ейми не обича.

Той изпсува наум, и изтри половин час от преводите от Ейми. Тя очевидно се бе закачила не за тази горила, за която трябваше. Когато стартира наново магнитофона, той реши, че този път ще записва всичко, което наблюдава Ейми. Какво нещо наблюдава Ейми? сигнализира той.

Ейми наблюдава бебе.

И този път нямаше да се получи нищо, защото бебето още не говореше. Ейми наблюдава женско нещо, сигнализира той.

Ейми обича наблюдава бебе.

Тази зависимост от Ейми беше като кошмар. Намираше се в ръцете на животно, чието мислене и поведение той едва разбираше; беше откъснат от останалото общество на човешки същества и машинарии, като по този начин бе станал още по-зависим от животното; и въпреки това нямаше друг изход, освен да й се довери.

След още един час започна да се здрачава и той се върна с Ейми в лагера.

Мънро бе дал всичко от себе си.

Първо бе изкопал серия от дупки подобни на капани за слонове около лагера; представляваха дълбоки ями набучени с остри колове, покрити с листа и клонки.

Разшири рова на няколко места, и почисти мъртвите дървета и храсталаци които можеха да бъдат използвани като мостове.

Отряза всички ниски клони на дърветата надвиснали над територията на лагера, така че ако горилите използваха дърветата, щеше да ми се налага да скачат най-малко от тридесет фута височина.

Раздаде на трима от останалите носачи, Музези, Амбури и Харави, пушки заедно със запас от контейнери със сълзлив газ.

Двамата с Рос усилиха тока на оградата на защитния периметър до 200 ампера. Това беше максимумът, който можеше да издържи тънката мрежа, без да се разтопи; бяха принудени да намалят импулсите от четири на два в секунда. Допълнителният ток обаче превръщаше оградата от предупредително в смъртоносно оръжие. Първите животни, докоснали се до оградата, щяха да загинат за миг, макар че вероятността мрежата да се разкъса или даде на късо се увеличаваше значително.

На залез слънце Мънро взе най-трудното решение. Той зареди монтираните върху триножниците картечници с останалата половина муниции. Свършеха ли патроните, машините просто щяха да спрат стрелбата. От този момент нататък Мънро разчиташе единствено на Елиът и Ейми и техния превод.

А Елиът определено нямаше щастлив вид когато слезе от хълма.

— След колко време ще сте готови? — запита го Мънро.

— Два часа, може и повече.

Елиът помоли Рос за помощ и Ейми отиде да получи храна от Кахега. Тя беше особено горда със себе си, и се държеше като много важна особа в групата.

— Стана ли? — запита го Рос.

— След минута ще разберем — отвърна Елиът.

Първият му план беше обработи единствено вътрешната проверка за Ейми чрез проверка на повторенията от звуци. Ако тя беше превеждала прилежно знаците по един и същ начин, значи имаха причина да й се доверят.

Това обаче беше особено мъчителна работа. Разполагаха само само с видеомагнитофона с половин инчова лента и дребния малък джобен магнитофон; нямаха и свързващи кабели. Помолиха останалите в лагера да запазят тишина и започваха да сверяват, записват, презаписват и слушат шепнещите звуци.

И тогава разбраха, че ушите им просто не бяха способни да различават звуците; всичко им звучеше едно и също. В този момент на Рос й хрумна идея.