Майкъл Крайтън - Сфера

А сега имаше не само корали, но и многобройни пасажи от едри риби. Повечето от тях, бяха черни, с червени ивици по гърба. Бет каза, че това били риби-хирурзи, типични за този район на Тихия океан.

Всичко се променя, мислеше си Норман. Всичко около нас непрестанно се мени. Но не беше съвсем сигурен. Можеше да разчита единствено на паметта си, тук долу. Твърде много фактори объркваха възприятията му — сгъстената атмосфера, раните, които бе получил и непрестанното напрежение и страх, сред които бе принуден да съществува.

Вниманието му бе привлечено от нещо бяло. Той насочи светлината надолу и видя гърчеща се белезникава лента, с дълга, тънка опашка и черни ивици. Отначало я взе за змиорка. След това зърна плоската глава и устата.

— Чакай малко — спря го Бет.

— Какво има?

— Морска змия.

— Опасна ли е?

— Не винаги.

— Отровна? — попита Хари.

— Много.

Змията се виеше ниско над дъното, очевидно търсеше храна. Не им обръщаше никакво внимание и Норман я проследи с поглед, любувайки се на грациозните й движения.

— Тръпки ме побиват — рече Бет.

— Знаеш ли от какъв вид е? — попита Норман.

— Прилича ми на Белчърова — рече замислено Бет. — Всички тихоокеански морски змии са отровни, но най-отровни са Белчъровите. Според някои изследователи, те са въобще най-отровните зeмноводни, познати на планетата. Отровата им е стотици пъти по-силна от тази на кралската кобра или на черната тигрова змия.

— Значи, ухапе ли те…

— Две минути, максимум.

Проследиха змията, докато се изгуби сред коралите.

— Обикновено, морските змии не са агресивни — отбеляза Бет. — Някои водолази дори ги докосват, играят с тях. Аз никога не бих го сторила. Божичко. Змии.

— Защо им е необходима толкова силна отрова? За да неутрализират жертвата си?

— Знаеш ли, — заговори Бет, — странно, но най-отровните същества на света са водните обитатели. Отровата на сухоземните животни въобще не може да се сравни с тяхната по сила. Ала дори сред тях, най-страшна отрова притежава земноводно — това е жабата Bufotene marfensis. В морето има отровни риби, като рибата-балон, които в Япония са деликатеси, има и отровни морски звезди — като звездния конус, Alaverdis lotensis. Веднъж, когато бях с една гемия край Гуам, някаква жена извади от водата звезден конус. Тази морска звезда е необичайно красива, но жената не знаеше, че трябва да се пази от острия й шип. Звездата внезапно извади отровното си жило и го забоде в дланта на жената. Нещастницата измина само три крачки, преди да се строполи в конвулсии и след час бе мъртва. Има и отровни растения, отровни гъби и отровни корали. И, разбира се, змии. Дори тези с най-слаба отрова са смъртоносни за човека.

— Много мило — рече Хари.

— Не бива да забравяме, че животът в океана е възникнал много преди този на сушата. Някъде преди около три милиарда години. Тук средствата за защита и нападение са далеч по-усъвършенствани — обитателите на океана са разполагали с много повече време.

— Искаш да кажеш, че след няколко милиарда години и на сушата ще се срещат ужасно отровни животни?

— Ако доживеем до тогава.

— Хайде да се връщаме в станцията — предложи Хари.

Бяха съвсем близо. Вече различаваха ясно ручейчетата от мехури, които бликаха от пробойните.

— Тече като решето — отбеляза Хари.

— Въздух имаме достатъчно.

— Все пак ще проверя.

— Заповядай — отвърна Бет. — аз вече го направих.

Норман реши, че започва поредния спор, но Бет и Хари замълчаха. Стигнаха до люка и се покатериха в ДС-8.

— Джери?

Норман впери поглед, но екрана оставаше пуст, виждаше се само мигащият сигнал на курсора.

— Джери, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Чудя се, защо не ни отговаряш, Джери — продължаваше Норман.

— Отново твоите психологически номера? — попита Бет. Тъкмо проверяваше сигналите от външните сензори и преглеждаше таблиците. — Ако питаш мен, по-добре да се заемеш с Хари.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не е редно Хари да се бърника в живот-ообезпечаващата система. Според мен, той е психически нестабилен.

— Нестабилен?

— Това е пак един от твоите номера, нали? Да повтаряш последната дума на всяко изречение. Така караш събеседника си да говори.

— Да говори? — рече Норман и се ухили.

— Добре де, може и да съм малко притеснена — продължи Бет. Но, сериозно, Норман, преди да тръгна за кораба, в каютата дойде Хари и каза, че ще поеме наблюдението. Обясних му, че ти си в подводницата и че трябва да внимава, да не изникне от някъде калмарът. Казах му и че искам да отида до кораба. А той ми рече, добре, тръгвай. И аз тръгнах. Сега пък твърди, че не помнел нищо. Това не ти ли се струва странно?