Майкъл Крайтън - Сфера

— Какво надмощие? Вдигането на тежести ли наричаш надмощие? Това е най-обикновена физическа сила — и тя произхожда от чувството за слабост, а не от някакво надмощие.

— Ах, ти, дребна, мършава невестулка — нахвърли се върху него Бет.

— И какво ще правиш сега, ще ме набиеш ли? — ухили се Хари. — Това ли е представата ти за надмощие?

— Знам какво е надмощие — заяви Бет, като го гледаше втренчено.

— Хайде стига вече — намеси се Норман. — Да не навлизаме в подробности.

— А ти как смяташ? — обърна се Хари към Норман. — Имаш ли някаква история, свързана с това място?

— Не — поклати глава Норман. — Нямам.

— О, моля те — настояваше Хари. — Обзалагам се, че имаш.

— Нямам — повтори Норман. — Освен това, нямам намерение да посреднича между вас двамата. Трябва да се държим един за друг. Докато сме тук, долу, трябва да работим като група.

— Хари е този, който внася разкол — сърдеше се Бет. — От самото начало на експедицията, той се заяжда с всички. И тези негови противни дребнави коментари…

— Какви противни дребнави коментари? — попита Хари.

— Много добре знаеш за какво говоря — натърти Бет.

Норман си тръгна.

— Къде отиваш?

— Публиката ви изоставя.

— Защо?

— Защото ми омръзнахте и двамата.

— О-хо — възкликна Бет. — Мистър Хладнокръвният психолог реши, че сме му омръзнали?

— Точно така — отвърна Норман и продължи през стъкления тунел, без да поглежда назад.

— И къде ще се скриеш, за да приключиш с преценката си за нас, а? — извика по дире му Бет.

Норман продължи без да спира.

— На теб говоря! Не си тръгвай, когато ти говоря, Норман!

Норман излезе в кухненския отсек и се огледа за още шоколадови пръчки. Отново беше огладнял, а и искаше да се поразсее от сцената, на която бе присъствал. Трябваше да признае, че беше доста объркан от развоя на събитията. Най-сетне откри една пръчка, обели фолиото и отхапа.

Объркан, но не и изненадан. Още на времето, по време на провежданите изследвания за групова динамика, той бе стигнал до извода, че „трима са вече много“. При ситуации, свързани с високо напрежение, тричленните групи се оказваха най-нестабилни. Ако не съществуваха ясно определени отговорности, в групата непрестанно се сформираха променящи се съюзи, двама срещу един. Ето че и сега се случваше.

Норман приключи с шоколада и започна втори. Колко ли още ще трябва да останат тук, долу? Най-малко тридесет и шест часа. Огледа костюма си, надявайки се да открие джоб, където да прибере още няколко шоколада, но полиестерният комбинезон нямаше никакви джобове.

Все още навъсени, в кухненския отсек влязоха Бет и Хари.

— Някой да иска шоколад? — попита, дъвчейки, Норман.

— Искаме да ти се извиним — поде Бет.

— За какво?

— За това, че се държахме като деца — добави Хари.

— Чувствам се засрамена — продължаваше Бет. — Чувствам се ужасно, задето се изпуснах по този начин, чувствам се като пълен идиот… — Бет клатеше глава, вперила виновно поглед в пода.

Интересно, помисли си Норман, с каква невероятна скорост преминава от състояние на агресивна самоувереност към смирение и склонност да вини себе си. Без никакъв промеждутък.

— Няма какво да говорим — рече Норман. — Всички сме изморени.

— Чувствам се направо ужасно — настояваше Бет. — Ужасно, наистина. Сякаш съм ви излъгала и двамата. Въобще не ми е тук мястото. Не заслужавам да съм член на вашата група.

— Бет, — прекъсна я Норман, — изяж един шоколад и престани да се самосъжаляваш.

— Да, — съгласи се Хари, — повече ми харесваше разгневена.

— Гади ми се от тези шоколади — завъртя глава Бет. — Изядох единадесет, преди вие да дойдете.

— Хапни още един, — предложи й Хари, — да станат дузина. и да се връщаме в станцията.

Докато пресичаха океанското дъно на път за станцията, тримата се оглеждаха напрегнато, в очакване отнякъде да се зададе калмарът. Норман беше донякъде успокоен от факта, че са въоръжени. Имаше и още нещо, някаква вътрешна увереност, произхождаща от последната среща с чудовището.

— Държиш харпуна, сякаш наистина си готов да го използваш — забеляза Бет.

— Така си е — през целия си живот, Норман се беше възприемал за научен работник, университетски преподавател и никога не бе гледал на себе си, като на човек на действието. Освен при редките игри на голф. А сега, докато държеше харпуна пред себе си, той неочаквано бе открил, че усещането му допада.

Право на пътя им се издигаше малка гора от корали. Наложи се да ги заобиколят. На височина коралите достигаха четири-пет фута, с пурпурни и синкави листа, които грееха с отразена светлина. Норман беше абсолютно сигурен, че тези корали ги нямаше, когато пристигнаха за пръв път в станцията.