Майкъл Крайтън - Сфера

Залата беше изпълнена с огромна по размери, непозната машина. На пръв поглед приличаше на някаква землекопна машина, само че беше ярко оцветена в основните цветове и блестеше от смазка. После Норман започна да различава отделни елементи. Видя огромни клещи, подсилени носещи стрели, зъбчати колела. И цял ред от кофи и приемници.

Изведнъж осъзна, че машината пред него страшно наподобява челюстите и клещите, които се подаваха от предния край на миниподводницата „Чарън V“, с която се беше спуснал вчера. Вчера ли беше наистина? Или завчера? Какъв ден беше днес? Четвърти юли? Колко дълго са били тук?

— Ако погледнете внимателно, — говореше Барнс — ще забележите, че някои от тези устройства приличат на едрокалибрени оръжия. Други пък, като ей онази дълга стрела, както и множеството челюсти, превръщат този кораб в неимоверен по размери робот.

— Робот…

— Без майтап — каза Бет.

— Всъщност, — рече замислено Тед, — нищо чудно това наистина да е един огромен робот. Така всичко пасва.

— Като пасване на тръби — подхвърли Бет.

— Искаш да кажеш, че са се готвели за среща на робот с роботи? — попита Хари. — Една тенекия подава ръка на друга тенекия?

— Ей, — възмути се Тед, — аз не се подигравам на коментарите ви, дори когато са глупави.

— Не си спомням да съм правил подобни коментари — отвърна Хари.

— Защото непрестанно плещиш тъпотии. Безсмислици.

— Деца, — намеси се Барнс, — не може ли да се върнем към конкретната работа?

— Напомни ми следващия път, Тед.

— Няма да забравя.

— Бих искал да знам, когато започна да плещя тъпотии.

— Няма проблеми.

— Или по-точно неща, които ти смяташ за тъпотии.

— Знаете ли какво, — предложи Барнс, — хайде да се върнем на повърхността, а тези двамата да оставим тук.

— Едва ли смяташ, че ще се върнем горе особено сега — каза Барнс.

— Вече гласувахме.

— Но това беше преди да открием обекта.

— Къде е този обект? — попита Хари.

— Ей там, Хари — Тед се ухили зловещо. — Да видим, какво ще сторят твоите легендарни способности за дедукция.

Продължиха към центъра на залата, провирайки се сред огромните челюсти. И там, сгушена във вътрешността на огромна механична ръка, зърнаха една голяма, блестяща, сребриста, идеално гладка сфера, с диаметър около тридесет фута. По повърхността на сферата не се виждаха никакви надписи или знаци.

Заобиколиха я, разглеждайки изкривените си отражения по полирания метал. Норман забеляза някакво странно преливане, едва различима многоцветна дъга, неясно червено-синьо излъчване от метала.

— Прилича на огромна сачма.

— Не спирай, умнико.

На отвъдната страна откриха серия от дълбоки, спираловидни бразди, образуващи сложна плетеница по повърхността на сферата. Тази плетеница приковаваше вниманието, макар Норман да не можеше да определи с какво. Фигурите не бяха геометрични. Нито пък напомняха някакъв органичен строеж. Невъзможно беше, да се определи какво изразява рисунката, ако това беше рисунка. Норман не беше виждал нищо подобно и докато разглеждаше плетеницата, чувстваше се все по-уверен, че на Земята няма нещо, което да прилича на нея. Нещо, създадено от човешка ръка. Или заченато от човешкото въображение.

Тед и Барнс бяха прави. Сигурен бе в това.

Сферата беше нещо чуждо.

— Хм — рече Хари, след като дълго време гледа мълчаливо.

— Обзалагам се, че сега ще пожелаеш да се присъединиш към нас — рече Тед. — За да поумуваме откъде е дошла и така нататък.

— Всъщност, аз знам откъде е дошла.

Той разказа на Тед за бордовия запис и черната дупка.

— Да си призная, — каза накрая Тед, — аз също от самото начало подозирах, че този кораб е създаден за пътешествие през черната дупка.

— Така ли? И какво те накара да мислиш така?

— Плътната противорадиационна защита.

Хари кимна.

— Това е вярно. Вероятно си се досетил за предназначението й преди мен. — Той се усмихна. — Но пропусна да ни го кажеш.

— Ей, — възмути се Тед. — Как можеш да се съмняваш. Аз пръв предложих идеята за черната дупка.

— Така ли?

— Да. В това няма съмнение. Спомняш ли си, когато седяхме в заседателната зала. Аз обяснявах на Норман за пространството и времето и после започнах изчисленията за черната дупка, а после се присъедини и ти. Норман, не помниш ли? Аз пръв се сетих.

— Вярно, идеята беше твоя — кимна Норман.

— Е, — ухили се Хари, — тогава не ми приличаше на предложение. Приличаше ми на хрумване.