Майкъл Крайтън - Сфера

— Твърде сложно е — възрази Норман. — Да се придържаме към по-прости обяснения. Станала е авария, настъпила е внезапно и неочаквано. Вследствие на отделения отровен газ, по-голямата част от екипажа е загинал, но ние сме оцелели защото…

— Сме били в подводницата?

— Да — кимна Норман. — По време на аварията сме се намирали на борда на подводницата и затова сме се спасили.

— А защо сме били в подводницата?

— Прехвърляли сме записите, според инструкцията.

— А записите? — спомни си хари. — Те какво ще показват?

— Записите ще потвърдят нашата история — увери го Норман. — Всичко ще бъде приведено в съответствие с тази версия, включително спомените на хората от ВМФ, което ни изпратиха долу, а и ние също няма да помним нищо друго, освен тази история.

— И вече няма да притежаваме силата? — попита Бет.

— Не — отвърна Норман. — Никога вече.

— Добре — съгласи се Хари.

Бет имаше замислен вид. Тя прехапа устни и накрая кимна:

— Съгласна.

Норман пое дълбоко, после ги погледна и двамата.

— Готови ли сме да забравим за сферата и за това, че сме притежавали сила, която ни е помагала да постигаме всичко, каквото пожелаем?

Те кимнаха.

Бет се завъртя неспокойно на стола.

— Но как точно ще го направим?

— Просто ще го направим — рече Норман. — Затвори очи и си кажи, че искаш да забравиш.

— Сигурен ли си, че трябва да постъпим точно така? — попита го Бет. Все още изглеждаше нервна, възбудена. — Съвсем сигурен?

— Да, Бет. Трябва… да се разделим със силата.

— Да го сторим заедно — предложи тя. — Едновременно.

— Добре — съгласи се Хари. — Ще броя до три.

Затвориха очи.

— Едно…

Хората винаги забравят рано или късно, че притежават сила, помисли си със затворени очи Норман.

— Две…

Норман се съсредоточи. Пред очите му отново се появи сферата, блестяща като звезда, гладка, полирана и той си помисли: Искам да забравя, че някога съм виждал сферата.

И сферата изчезна от неговия мислен взор.

— Три — произнесе Хари.

— Какво три? — попита Норман. Сърбяха го очите. Разтърка ги с пръсти и ги отвори. От другата страна на масата седяха Бет и Хари. Намираха се в декомпресионната камера. Изглеждаха уморени и подтиснати. Нищо чудно, като се има пред вид какво бяха преживели.

— Какво три? — повтори Норман.

— Нищо — отвърна Хари. — Мислех си на глас. Само тримата останахме.

Бет въздъхна. Норман забеляза, че очите й са насълзени. Тя порови в джоба, извади хартиена кърпичка и си издуха носа.

— Не бива да се вините за случилото се — заговори им Норман. — Всичко стана случайно. Нищо не можеше да се направи.

— Зная — кимна Хари. — Но докато сме били в подводницата, те всички са се задушили… непрестанно чувам виковете им… Божичко, как ми се иска да не беше се случвало.

Настъпи тишина. Бет отново си издуха носа.

— Не можем да променим станалото — поде Норман. — Не ни остава нищо друго, освен да го приемем.

— Зная — рече Бет.

— Имам доста богат опит с психотравмата при катастрофа — увери ги Норман. — Трябва да престанете да вините себе си за аварията. Каквото станало — станало. Едни са загинали, а други, сред които и ние, са оцелели. Никой не е виновен. Тези неща се случват непрестанно.

— Зная — кимаше Хари. — Но от това не ми става по-леко.

— Приеми, че животът е такъв — рече Норман. — Повтаряй си тази мисъл — той се изправи. Трябва да хапнем нещо, помисли си Норман. Не помнеше кога са яли за последен път. — Ще поискам храна.

— Не съм гладна — обади се Бет.

— Зная, но все пак трябва да ядем.

Норман застана до илюминатора. Лаборантите отвън го забелязаха незабавно и включиха уредбата.

— Желаете ли нещо, доктор Джонсън?

— Да — отвърна Норман. — Искаме нещо за ядене.

По лицата на хората отвън беше изписано съчувствие. Очевидно всички разбираха добре какво са преживяли тримата оцелели.

— Доктор Джонсън? Готови ли сте да разговаряте за случилото се?

— Да разговаряме?

— Да, сър. Експерти от разузнаването прегледаха видеозаписите и искат да ви зададат няколко въпроса.

— За какво? — попита Норман, без особен интерес.

— Когато ви премествахме в декомпресионната камера, доктор Адамс спомена нещо за гигантски калмар.

— Така ли?

— Да, сър. Само че, на записите няма нищо свързано с калмар.

— Не си спомням никакъв калмар — рече озадачен Норман. той се обърна към Хари. — Да си споменавал нещо за калмар, Хари?

Хари се намръщи.

— Калмар ли? Не мисля.