Майкъл Крайтън - Сфера

— Не мога да разбера — каза Норман.

— Помисли де — рече Хари. — Ние тримата вече сме видели космически кораб, който е бил в черна дупка. Дори сме го разглеждали. Значи знаем, че подобно пътешествие е напълно възможно.

— Да…

— И въпреки това, след петдесетина години, човечеството ще се захване да строи подобен кораб, при това съвсем експериментално, дори неуверено, очевидно без да знае, че подобен кораб вече е бил открит, при това още преди половин век. На кораба няма никакви данни, че строителите му са знаели за неговото съществуване в миналото.

— Може би това е типичен парадокс на времето — рече Бет. — Нали знаете, човек не би могъл да се върне назад във времето и да срещне себе си…

Хари поклати глава.

— Не мисля, че става дума за парадокс. Уверен съм, че всички познания за кораба ще бъдат изгубени.

— Значи смяташ, че ние ще го забравим?

— Да — кимна Хари. — Да си призная, това е най-доброто решение. Докато се намирахме долу, почти бях сигурен, че никой от нас не ще се измъкне жив. Това беше единственото възможно обяснение. Затова исках да си направя завещание.

— Но ако решим да забравим…

— Именно — рече Хари. — Решим ли да забравим, изходът ще е същият.

— Познанието ще бъде изгубено завинаги — продължи Норман. Все още се колебаеше. Сега, когато вече бяха взели решението, нямаше никакво желание да продължи. Плъзна ръка по масата и я притисна с длан, сякаш тя можеше да му даде желания отговор.

В известен смисъл, мислеше си той, спомените са всичко, от което сме съставени. Съзнанието ни е изградено от спомени, животът ни се върти около тези спомени, културата ни се гради на обща основа от взаимно споделяни спомени, които наричаме история или наука. А ето че сега трябва да се разделим с един от тези спомени, да забравим едно познание и да предадем миналото…

— Не е лесно — рече Хари, сякаш прочел мислите му.

— Да — съгласи се Норман. — Не е лесно.

Всъщност, беше толкова затруднен, че се зачуди, дали не е обладан от усещане, първично като сексуалното желание. Просто не можеше да се раздели с това знание. Информацията му се струваше толкова важна, последствията така непредсказуеми… цялото му същество се бунтуваше против тази мисъл.

— Добре — рече Хари. — Време е да започваме.

— Спомних си за Тед — обади се Бет. — За Барнс и останалите. Ние сме единствените, които знаят как загинаха те. За какво си дадоха живота. И ако забравим…

— Когато забравим — поправи я Норман.

— Права е — намеси се Хари. — ако забравим, как ще обясним тези подробности. Как ще вържем всички свободни краища?

— Не мисля, че това ще е проблем — възрази Норман. — Подсъзнанието е надарено с невероятна съзидателна мощ, както вече имахме възможността да се уверим. То ще се заеме с подробностите. Също както има грижата за това да се обличаме сутрин. Когато се обличаме, не обмисляме всяко движение, как да си сложим колана, ризата и така нататък. Просто вземаме общо решение за това, как искаме да изглеждаме и след това го изпълняваме.

— Така да е — кимна Хари. — Хайде тогава да вземем общото решение, защото и тримата притежаваме силата и ако си представим различни версии, ще настъпи объркване.

— Добре — съгласи се Норман. — Да решим заедно какво се е случило. Защо сме дошли тук?

— Мисля, че заради някаква самолетна катастрофа.

— Да, така беше.

— И така, да предположим, че наистина е имало самолетна катастрофа.

— Чудесно. И какво е станало?

— Военните са изпратили долу група, която да разследва причините за катастрофата, а след това е възникнал проблем…

— Чакай малко, какъв проблем?

— Калмарът?

— Не. По-добре да е авария.

— Нещо във връзка с бурята?

— Повреда в живото-обезпечаващата система по време на бурята?

— Да, добре. Повреда в живото-обезпечаващата система по време на бурята.

— И в резултат са загинали няколко души?

— Чакай, да не бързаме толкова. Каква е била повредата?

— Имало е пробойна в станцията — предложи Бет, — и нахлулата морска вода е разбила газовите контейнери в цилиндър Б, от които се е отделил отровен газ.

— Възможно ли е това да се случи? — попита Норман.

— Да, напълно.

— И в резултат от аварията са загинали няколко души.

— Ясно.

— Но ние сме оцелели.

— Така е.

— Защо? — попита Норман.

— Намирали сме се в другата подводна станция?

Норман поклати глава.

— Другата станция също е разрушена.

— Може би тя е била разрушена по-късно, от експлозивите?