Майкъл Крайтън - Сфера

— Норман, защо гледаш този запис?

Той се огледа изненадано. Нима в лабораторията имаше камера, която й позволяваше да го наблюдава? Ах, да, ето я, на тавана, встрани от горния люк.

— Защо гледаш този запис, Норман?

— Беше тук.

— Кой ти каза да го гледаш?

— Никой — отвърна Норман. — Просто беше тук.

— Спри го, Норман. Спри го веднага.

Гласът й вече не звучеше така спокойно.

— Какво има, Бет?

— Спри проклетия запис, Норман!

Тъкмо да я попита отново за причината, когато на монитора се появи Бет и застана до сферата. Бет затвори очи и стисна юмруци. Сложната плетеница от бразди в единия край бавно се разтвори, откривайки зад себе си непрогледен мрак. Бет направи няколко крачки и пристъпи в сферата.

Вратата на сферата се затвори зад нея.

— Проклети мъже — произнесе ядно Бет. — Всичките сте еднакви, за нищо не ви бива.

— Ти ме излъга, Бет.

— Защо ти трябваше да гледаш записа? Молих те да не го гледаш. Това ще ти донесе само неприятности, Норман — вече не беше ядосана, по-скоро гласът й звучеше умолително, през сълзи. Очевидно, Бет беше склонна към чести емоционални промени. Нестабилна и непредсказуема.

Но станцията беше под нейна власт.

— Бет.

— Съжалявам, Норман. Повече не мога да ти имам доверие.

— Бет.

— Изключвам връзката, Норман. Повече няма да раз…

— Бет, почакай…

— …говарям с теб. Вече знам колко си опасен. Видях какво направи с Хари. Как изопачи всички факти, за да го изкараш виновен. О, да, Хари наистина беше виновен, докато ти не влезе вътре. А сега искаш да стовариш всичко върху бедната Бет, нали? Е, нека да ти кажа нещо, Норман. Няма да успееш, защото ще те изключа. Вече не чувам твоя тих, внушаващ гласец. Не мога да стана жертва на манипулациите ти. Така че, спести си дъха, Норман.

Той изключи записа. На монитора се появи отново Бет, седнала пред пулта в долната каюта.

— Бет? — повика я той.

Тя не отговори, а продължи да натиска различни копчета и тихичко да си мърмори.

— Знаеш ли, Норман, ти си едно копеле. Чувстваш се толкова пропаднал, че искаш всички останали да са като теб.

Всъщност, тя говори за себе си, помисли си той.

— Страшно те бива по подсъзнанието, нали? Подсъзнанието това, подсъзнанието онова. Божичко, писна ми от теб. Твоето подсъзнание иска да ни избие всички, само защото ти гориш от желание да си теглиш ножа, но смяташ, че и останалите трябва да ти правят компания.

Мина му смразяваща мисъл. Там долу седеше Бет, изгубила контрол, изпълнена с ненавист към всичко и най-вече към себе си. И именно тя бе влязла в сферата, а сега използваше придобитата вътре сила, но заедно с това бе играчка и на собственото си, непостоянно настроение. Бет се виждаше като жертва, която се бори с неумолимата съдба и винаги накрая губи. Тя беше жертва на мъжете, жертва на обстоятелствата, на всичко, което я обкръжаваше, на реалността. Гледаше на всяка своя крачка в живота, като на провал. На всичко отгоре, помисли си Норман, Бет минира участъка около станцията.

— Няма да ти позволя да го сториш, Норман. Ще те спра преди да ни избиеш до край.

Всичко, което казваше, беше като огледално отражение на истината.

Тя беше успяла да открие как се отваря сферата и бе отишла тайно на кораба, защото винаги я е привличала силата, която така не й достигаше. Но Бет не беше подготвена да овладее подобна сила, веднъж сдобила се с нея. Продължаваше да гледа на себе си като на жертва и затова трябваше по някакъв начин да откаже тази сила и да заеме предишното си подчинено положение.

С Хари беше съвсем различно. Хари отричаше страховете си и именно затова се появяваха тези страшни създания. Бет отричаше своята сила и затова творенията й бяха неясни, неконтролируеми, изпълнени с могъщество.

Хари беше математик, живеещ в осъзнатия свят на абстракции, равенства и умозаключения. Той се страхуваше от конкретни обекти, като гигантския калмар. За разлика от него, Бет беше зооложка, тя общуваше ежедневно с най-различни създания на природата. Но се боеше от абстракциите. От силата, която не можеше да види или докосне. От безформената, абстрактна мощ, която я преследваше.

И за да се защити, тя бе минирала периметъра на станцията с експлозиви. Каква безсмислена защита, рече си Норман.

Освен, ако тайно в теб не тлее желанието за самоубийство.

Остана потресен от тази внезапно хрумнала му мисъл.

— Няма да се измъкнеш, Норман. Няма да ти позволя. Не и аз.

Тя продължаваше да блъска клавишите на пулта. Какво ли беше намислила? Какво би могла да му стори? Трябваше да помисли.