Майкъл Крайтън - Сфера

Трябва да го направиш, повтаряше си Норман. Ще успееш. Пръстите му се забиха в гладката метална повърхност, плъзнаха се и се вкопчиха отново. Само едно дръпване, молеше се той. Едно едничко. Притегли тялото си над ръба, отпусна гърди, после бавно се завъртя. Нищо не чувстваше, освен вледеняващ студ. Помъчи се да вдигне крака, но се подхлъзна и падна обратно във водата.

НЕ!

Изтегли се отново, с последни сили — над ръба, притиснат към пода, а сетне се завъртя, вдигна единия крак, запази равновесие, премести го, беше напълно безчувствен, и в следващия миг тялото му се претърколи на пода, далеч от леденостудената вода.

Целият трепереше. Опита се да се изправи, но падна. Тялото му се тресеше така неудържимо, че не можеше да запази равновесие.

В другия край на шлюзовото отделение висеше неговия водолазен костюм. Виждаше съвсем ясно надписа „Норман“ върху шлема. Запълзя натам като трепереше ужасно. Опита се да се изправи, но не успя. Обувките бяха точно пред него. Протегна ръка, но пръстите му отказваха да се подчинят. Хрумна му да захапе костюма и да се притегли нагоре, но зъбите му тракаха неудържимо.

Говорителите в каютата изпращяха.

— Норман! Знам какво си намислил!

След минутка Бет ще бъде тук. Трябва незабавно да облече костюма. Отново протегна ръце, но треперенето не беше намаляло. Зърна една металическа карабина, която се полюшваше на колана на костюма. Вкопчи пръсти в нея, стисна я, колкото можеше и я дръпна. Успя да се изправи, напъха единия крак в костюма, сетне втория.

— Норман!

Протегна ръка към шлема. Дръпна го от куката, неволно го блъсна в стената, успя да запази равновесие и го постави. Завъртя металната халка и чу познатото щракване на ключалката.

Въпреки всичко продължаваше да му е студено. Защо не се затопляше костюма? Захранването, спомни си той. Превключвателът е отзад, в раницата. Норман опря гръб в раницата, пъхна ръце в презрамките и се залюля под тежестта на бутилките. Сега да пъхне шланга… протегна ръка назад… опипа го… стисна го здраво и го закачи за клапата на костюма…

Клапата изщрака.

Перката се завъртя с тихо бръмчене.

Остра болка прониза цялото му тяло. Електрическите нагреватели се затопляха и измръзналата му кожа реагираше болезнено. Имаше чувството, че го пробождат хиляди карфици. Бет продължаваше да говори — чуваше я в шлемофоните — но не можеше да различи отделните думи. Отпусна се тромаво на пода и задиша тежко.

Но вече беше изпълнен с увереност, че ще се справи. Мислите му се проясняваха, треперенето също отслабваше. Беше измръзнал, но не до степен, да бъде засегната централната нервна система. Възстановяваше се и то бързо.

Шлемофоните изпукаха.

— Няма да ти позволя да ме спипаш, Норман!

Изправи се бавно, вдигна колана с тежестите и закопча катарамата.

— Норман!

Не отговори. Чувстваше се съвсем затоплен.

— Норман! Заобиколена съм от експлозиви! Ако посмееш да ме доближиш, ще те взривя на парченца! Ще умреш, Норман! Никога няма да ме спипаш!

Но Норман нямаше никакво намерение да се приближава към Бет. Планът му бе съвсем различен. Подаде въздух от бутилките и налягането в костюма постепенно се изравни.

Стъпи на ръба и се спусна във водата.

Сферата блестеше огряна от ярка светлина. Норман зърна отражението си в гладката й повърхност. Заобиколи я отстрани, а отражението му се изкриви гротескно.

Спря пред вратата.

Прилича на паст, помисли си той. Сякаш отсреща е застинало някое примитивно чудовище, готово да ме погълне. Застанал пред сферата, пред странното произведение създадено от чужд, непознат разум, Норман почувства как предишната му решимост се стопява. Изведнъж го завладя страх. Вече не вярваше, че ще издържи това изпитание.

Не ставай глупав, рече си той. Хари успя. И Бет също. И двамата оцеляха.

Огледа внимателно брадзите, сякаш търсеше в тях успокоение. Сега вече не виждаше нищо особено в тях.

Добре, рече си накрая. Ще го направя. Стигнал съм до тук, връщане няма. Да не губя повече време.

Хайде, отваряй се.

Но сферата отказваше да се отвори. Нищо в нея не се променяше — все същото безукорно, блестящо кълбо.

С каква цел е била създадена? Как му се искаше да узнае.

Спомни си отново за доктор Стейн. Кой беше любимият цитат на Стейн? „Да разбираш, значи да се забавяш излишно“. Стейн ужасно се ядосваше, когато стажантите започваха да философстват излишно за пациентите и техните проблеми. В такъв случай ги прекъсваше и заявяваше гневно: „Кой го интересуват вашите разсъждения? Кой го е грижа дали наистина в този случай разбираме психодинамиката? Нима се опитваме да разберем как плуваме, или просто скачаме във водата и заплуваме? Само онези, които се страхуват от водата, търсят начин да разберат плуването. Останалите се хвърлят и се намокрят.“