Майкъл Крайтън - Сфера

Всъщност, тогава деканът на факултета доста се накара на Норман, тъй като самоубилият се бе един от близките му приятели. Но истината беше, че въпреки професионалния опит и добрите намерения, много неща от личния живот на приятелите, роднините и дори собствените ти деца завинаги щяха да останат в тайна.

Но още по-голямо беше невежеството, което човек проявяваше към себе си. Самоосъзнаването и себепознанието открай време бяха сред най-трудно достъпните умения. Малко бяха онези, които ги овладяваха. Може би никой.

— Норман, чуваш ли ме?

— Да, Бет.

— Мисля, че ти си добър човек.

Норман не отговори. Просто я следеше на монитора.

— Струва ми се, че ти си почтен и че вярваш в истината. Знам, за теб този момент е особено труден. Опитваш се, може би подсъзнателно, да намериш друго обяснение, да стовариш вината другиму. Но вярвам, че ще можеш да го направиш, Норман. Хари не успя, но ти ще се справиш. Сигурна съм, че ще признаеш трудната истина — че докато си в съзнание, експедицията е изложена на опасност.

Норман чувстваше убеждението в гласа й, скритата сила. Докато Бет говореше, имаше усещането, че го обгръща в някакво топло, успокояващо наметало. Започна да вижда събитията в друга светлина. Тя беше толкова спокойна, уверена, сигурно е права. Мислите й са подплатени с такава невероятна сила…

— Бет, а ти беше ли в сферата?

— Не, Норман. Просто умът ти продължава да търси някакво друго обяснение. Никога не съм влизала в сферата. Но ти си бил там.

Да си признае честно, не си спомняше подобно нещо. Нямаше и следа от спомен. От друга страна, помнеше добре часовете след като Хари излезе от сферата. Защо е забравил всичко, ако е бил вътре? Защо е подтиснал тази част от спомените си?

— Ти си психолог, Норман — продължаваше Бет. — Но само ти, единствен от нас, отказваш да признаеш, че имаш сенчеста страна. За теб е въпрос на професионална чест да вярваш в собственото си душевно здраве. Нищо чудно, че отказваш да го признаеш.

Не, той не мислеше така. Но как да реши проблема? Как да разбере права ли е, или не? Умът му отказваше да работи. Болеше го ожуленото коляно. Поне в едно нямаше съмнение — че коляното наистина съществува.

Обективна проверка.

Ето как ще се реши всичко, рече си Норман. Чрез обективна проверка. Съществува ли реално доказателство, че Норман е влизал в сферата? Та нали всичко, което става в пределите на станцията се записва? Ако Норман наистина е влизал в сферата, макар и преди много часове, някъде сред архивите трябва да има запис за това как слиза при шлюза и си слага костюма, а после поема към кораба. Бет би могла да му покаже този запис. Къде ли е той?

В подводницата, разбира се.

Отдавна е бил отнесен в подводницата. Самият Норман го е отнесъл, при онова драматично посещение.

Край на надеждата за обективни доказателства.

— Норман, предай се. Моля те. Заради всички нас.

Може би тя е права, мина му мисълта. Изглеждаше толкова уверена в себе си. Ако Норман отбягваше истината, ако наистина излагаше на риск изхода на експедицията, тогава най-добре би било да се предаде и да й позволи да го приспи. Би ли могъл да й се довери? Налагаше се. Нямаше друг избор.

Причината трябва да е в мен, помисли си той. Тази мисъл му се стори направо ужасна — и това, само по себе си, събуди подозренията му. Съпротивляваше й се с всички сили, което не беше добър признак. В никакъв случай.

— Норман?

— Добре, Бет.

— Ще го направиш ли?

— Не ме притискай. Дай ми минутка, моля те.

— Разбира се, Норман. Разбира се.

Той погледна към видеокасетофона, до монитора. Спомни си, как Бет бе използвала същия този касетофон за да повтаря отново и отново онзи миг, в който сферата се беше отворила. Касетката беше поставена на лавицата до видеокасетофона. Взе я, пъхна я в касетофона и го включи. Защо ли въобще се интересуваше? Само си губеше времето.

Екранът светна и той зачака да се появи познатото изображение — Бет, седнала с гръб към монитора, похапваща от сладкиша. Но това беше съвсем друг запис — директно изображение на сферата. Блестяща, безжизнена повърхност.

Почака няколко секунди, но нищо не се случи. Сферата оставаше неподвижна, както винаги. Полирана, безупречна, застинала. Нямаше нищо за гледане.

— Норман, ако отключа, ще слезеш ли долу?

— Да, Бет.

Той въздъхна и се отпусна в креслото. Колко време ще трябва да пролежи в безсъзнание? Най-малко шест часа. Нищо страшно. Така или иначе, Бет беше права, трябваше да се предаде.