Майкъл Крайтън - Щамът Андромеда

— Здравейте, Джон — поздрави Ливит. — Как сте?

— Добре, доктор Ливит. Видях ви като идвахте.

Ливит запозна Хол с дежурния. Той стана и започна да му показва всички съоръжения.

— На хълмовете близо до станцията — обясни той — виждате добре замаскирани два радиолокатора. Те контролират влизането в базата. До оградата са закопани датчици, които сигнализират за приближаването на всяко живо същество, по-тежко от четиридесет килограма.

— Нищо не пропускаме — каза дежурният. — А ако това се случи… — Той сви рамене и се обърна към Ливит: — Да му покажем ли кучетата?

— Добре — съгласи се Ливит.

Минаха в съседната стая. Там имаше девет големи клетки. Стаята миришеше силно на животни. Хол видя девет огромни немски овчарки — през живота си не беше виждал такива големи.

Те започнаха да го лаят, а не се чуваше никакъв звук. Той гледаше удивено животните, зинали срещу него с беззвучна паст.

— Тези кучета са със специална военна дресировка — обясни дежурният. — Учат ги да бъдат свирепи. Когато човек ги води на разходка, трябва да носи кожени дрехи и ръкавици. Изрязани са им гласните струни и затова не се чува нищо. Тихи и свирепи.

— А налагало ли се е да ги използвате?

— Не. За щастие, още не — отговори дежурният.

Влязоха в малка стая с шкафчета. Хол видя името си на едно от тях.

— Тук ще се преоблечем — поясни Ливит. Той кимна към купа розови комбинезони в единия ъгъл. — Съблечи всичко и облечи само това.

Хол се преоблече бързо. Дрехите представляваха широки комбинезони със страничен цип. Щом се приготвиха, те тръгнаха по коридора.

Изведнъж се чу алармен звън и една решетка пред тях рязко се плъзна и се затвори. Над тях замига бяла лампа. Хол се обърка. Едва много по-късно той си спомни, че Ливит веднага бе отместил погледа си от ослепителните припламвания на лампата.

— Нещо не е както трябва. Всичко ли свали от себе си?

— Да — отговори Хол.

— Пръстени, часовник, всичко?

Хол погледна ръцете си. Беше забравил часовника.

— Връщай се — заповяда Ливит. — Остави го в шкафчето си.

Хол се върна. После пак тръгнаха по коридора. Решетка се отвори, не се чу никакъв алармен звън.

— Всичко е автоматизирано, а? — забеляза Хол.

— Да. Всеки чужд предмет се засича. Отначало се страхувахме, че решетката регистрира и такива неща като изкуствено око, сърдечни стимулатори, изкуствени зъби — изобщо всичко. Но за щастие, никой от нашия екип не притежава такива неща.

— А пломби?

— Пломбите не. Програмирано е да не реагира на пломби.

— Как е устроено?

— Нещо на базата на съпротивленията, но аз много не разбирам.

Минаха край надпис, който гласеше:

ВЛИЗАТЕ В ПЪРВИЯ ЕТАЖ

МИНЕТЕ В КАБИНАТА ЗА ИМУНИЗАЦИОНЕН КОНТРОЛ

Хол забеляза, че стените са червени и го сподели с Ливит.

— Да — каза Ливит. — Всеки етаж е боядисан в различен цвят. Първият е червен, вторият — жълт, третият — бял, четвъртият — зелен, а петият — син.

— Придържахте ли се към някаква система при избора на цветовете?

— Преди няколко години за флотата бяха събрани данни за психологическия ефект на цвета на заобикаляща среда. Изглежда именно тези данни са използвани.

Приближиха се до кабината. Вратата се плъзна и пред тях се появиха три стъклени кабини.

— Седни, в която искаш — предложи Ливит.

— И тук пълна автоматика.

— Разбира се.

Хол влезе в едната кабина и затвори вратата след себе си. Вътре имаше кушетка и някаква сложна апаратура. Пред кушетката беше поставен телевизионен монитор, на който светеха няколко точки.

— Седнете — раздаде се равен металически глас. — Седнете. Седнете.

Хол седна на кушетката.

— Наблюдавайте екрана пред вас. Разположете се така, че всички точки по него да загаснат.

Хол погледна екрана и видя, че точките сега съответстваха на формата на човешкото тяло.

¤

¤ ¤

¤ ¤

¤ ¤ ¤ ¤

¤ ¤

¤ ¤

¤ ¤

Той започна да се наглася. Една по една точките изчезнаха.

— Много добре — каза гласът. — Сега по-нататък. Кажете името си. Първо фамилното, после собственото.

— Марк Хол — отвърна той.

— Кажете името си: първо фамилното, после собственото.

Изведнъж на екрана се появиха думите:

ОТГОВОРЪТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ КОДИРА

— Хол, Марк.

— Благодаря за съдействието — продължи металическият глас. — Сега кажете стиха:

МЕРИ АГЪНЦЕ СИ ИМАШЕ

— Вие се шегувате — каза Хол.

Пауза и отново тихото щракане и писукане на релетата. На екрана се появи пак същият текст: