Майкъл Крайтън - Жертвата

Краката на фигурата се очертаваха на фона на слабото зеленикаво сияние. Горната половина на тялото тъмнееше на фона на черното небе. Спуснах очилата над очите си и изчаках да се фокусират.

Този път беше Роузи. Обикаляше в нощта и се озърташе. Само дето не се движеше като Роузи, а по-скоро като мъж.

После за миг силуетът се превърна в Рики. И се движеше като него.

Фигурата приклекна и сякаш се втренчи над пелина. Зачудих се какво я е накарало да излезе от могилата. Не се наложи да чакам дълго.

На западния хоризонт зад силуета се появи бяла светлина. Тя бързо се усили и скоро чух рев на хеликоптер. Трябваше да е Джулия. Какво ли можеше да е толкова спешно, че да напусне болницата въпреки настояванията на лекарите и да пристигне тук посред нощ?

Хеликоптерът се приближи и включи прожектора си. Кръгът от синьо-бяла светлина се плъзна по земята към нас. Фигурата на Рики също го наблюдаваше, после изчезна от поглед.

В следващия миг вертолетът изрева над мен и халогенната светлина ме ослепи. Почти незабавно машината рязко зави и полетя по обратния път.

Какво ставаше, по дяволите!

Хеликоптерът бавно описа дъга, мина над могилата, но продължи и увисна точно над моето скривалище. Синият му прожектор ме освети. Претърколих се по гръб и махнах с ръка, после няколко пъти посочих към лабораторията.

Вертолетът се спусна надолу и за момент си помислих, че ще кацне до мен. После ненадейно отново зави и полетя ниско над земята на юг към бетонната площадка. Грохотът бавно заглъхна.

Реших, че трябва бързо да се скрия другаде. Приклекнах и заднишком се придвижих тридесетина метра наляво. И пак залегнах.

Когато вдигнах очи към могилата, видях, че отвътре излизат три… не, четири фигури. Движеха се на разстояние една от друга и се запътиха в различни посоки. Всички приличаха на Рики. Спуснаха се по склоновете и навлязоха в храсталаците. Сърцето ми се разтуптя. Една от фигурите се приближаваше към мен. После зави надясно. Насочваше се към предишното ми убежище. Когато го стигна, спря и се заозърта.

Не беше толкова далеч от мен. Видях, че лицето на Рики е завършено и дрехите са изобразени много по-детайлно. Освен това излъчваше усещане за реална телесна тежест. Можеше да е илюзия, разбира се, ала предположих, че роякът е увеличил масата си и тежи около двайсет и пет килограма, навярно и повече. Може би два пъти повече. В такъв случай тежеше достатъчно, за да оказва физическо въздействие. Беше в състояние да събори човек.

Очите на фигурата се движеха и мигаха. Повърхността на лицето имитираше кожа. Косата изглеждаше съставена от отделни косми. Устните помръдваха, езикът нервно ги облизваше. Много приличаше на Рики — смущаващо много. Когато главата се обърна към мен, сякаш ме гледаше истинският Рики. И като че ли ме видя.

Защото започна да се приближава.

Бях в капан. Сърцето ми щеше да се пръсне. Нямаше с какво да се защитя. Можех да скоча и да побягна, разбира се, но нямаше къде да ида. Заобикаляха ме километри пустиня и рояците щяха да ме настигнат. За няколко секунди щях да…

Хеликоптерът с рев се върна към нас. Фигурата на Рики го погледна, после се обърна и избяга, буквално се понесе над земята, без да си прави труда да движи краката си. Ненадейно полетялата над пустинята човешка имитация представляваше зловеща гледка.

Другите три фигури на Рики също побягнаха. И излъчваха съвсем истинско усещане за паника. Дали рояците се страхуваха от хеликоптера? Така изглеждаше. И скоро разбрах защо. Въпреки че вече бяха по-тежки и по-материални, рояците все още бяха уязвими от силен вятър. Вертолетът летеше на трийсетина метра височина, но въздушното течение бе достатъчно силно, за да деформира бягащите фигури и да ги сплеска. Сякаш ги удряше с чук.

Те се скриха в могилата.

Хвърлих поглед назад към Мей. Тя стоеше в речното корито и говореше по радиостанцията си с хеликоптера. Ето че й беше дотрябвала.

— Да вървим! — извика ми Мей и се затича към мен. Мернах Боби — тичаше към всъдехода. Нямах време да мисля за него. Хеликоптерът увисна над самата могила. Вдигна се прах и очите ми залютяха.

В следващия миг Мей се озова до мен. Свалихме си очилата и извадихме противогазите. Тя ме накара да се обърна и завъртя клапана на гърба ми. Направих й същата услуга. После пак си сложихме очилата. Сега цялото ми лице беше скрито под какви ли не устройства. Мей закачи на коланите ни халогенни лампи, наведе се към мен и извика:

— Готов ли си?