Майкъл Крайтън - Жертвата

— Да. Може да се каже и така.

Рояците ни заобикаляха отвсякъде, но стояха край гроздовете. Очевидно не смееха да влязат в центъра. Но ни очакваха.

— Колко искаш? — тихо попита Мей и започна да вади капсули от раницата си.

Огледах се и казах:

— Пет. Останалите ще ни трябват, за да се измъкнем.

— Не можем да запалим пет едновременно.

— Няма проблем. — Протегнах ръка. — Дай ми ги.

— Но, Джак…

— Дай ги, Мей.

Тя ми подаде пет капсули. Приближих се и ги хвърлих незапалени в могилата. Рояците забръмчаха, но останаха по местата си.

— Добре — каза Мей. Веднага разбра какво правя. Вече вадеше още капсули.

— Сега четири. — Погледнах назад към рояците. Те се движеха неспокойно. Не знаех още колко време ще останат по местата си. — Три за теб, една за мен. Ти поемаш рояците.

— Ясно. — Тя ми подаде една капсула. Запалих нейните. Мей ги хвърли натам, откъдето бяхме дошли. Рояците се отдръпнаха. — Три, две, едно — клякай!

Приклекнахме и заслонихме очи. Чух странен звук и когато отново погледнах, видях, че някои гроздове се разпукват и се разпадат. Шиповете им се търкаляха по земята. Без колебание запалих следващата капсула и когато започна да пръска бели искри, я хвърлих в централната могила.

— Бягай!

Хукнахме към входа. Гроздовете се рушаха пред очите ни. Мей с лекота прескачаше падащите шипове. Следвах я и броях наум: три, две, едно…

Сега.

Разнесе се остър писък, после се чу ужасяващ взрив на горещ газ, мощна експлозия, която прониза ушите ми. Ударната вълна ме повали. Търколих се в слузта, шиповете се забиха в кожата ми. Очилата се изхлузиха от главата ми. Обгърна ме чернота. Чернота. Не виждах абсолютно нищо. Избърсах слузта от лицето си. Опитах се да се изправя, ала се подхлъзнах и паднах.

— Мей — викнах. — Мей! Не виждам нищо.

Всичко тънеше в мрак. Намирах се дълбоко в недрата на някаква проклета пещера, пълна с бодливи неща, и не виждах нищо. Обзе ме паника.

— Спокойно — чух гласа й и усетих, че ме хваща за ръка. Явно ме виждаше. — Лампата е на колана ти. — Тя насочи пръстите ми.

Заопипвах за закопчалката. Открих я, но не успях да я отворя. Тя бе с пружина и постоянно ми се изплъзваше. Започнах да чувам вибриращ звук — все още слаб, ала постепенно се усилваше. Дланите ми се потяха. Накрая закопчалката се отвори и аз с облекчена въздишка включих лампата. Студеният халогенен лъч освети Мей и тя се извърна настрани. Насочих го към пещерата. Експлозията я беше преобразила. Много от гроздовете се бяха разпаднали и шиповете се бяха пръснали навсякъде. Някакво вещество по земята започваше да гори. Вдигаше се остър зловонен дим. Въздухът бе потъмнял. Заотстъпвах назад и усетих нещо пихтиесто.

Погледнах надолу и видях ризата на Дейвид Брукс. Разбрах, че съм стъпил върху останките от тялото на Дейвид, което се беше превърнало в белезникаво желе. Бях стъпил върху корема му. Ребрата му ме одраскаха по пищяла и оставиха бяла следа по крачола ми. Видях лицето му — призрачно бяло и разложено, безизразно като лицата на рояците. Догади ми се.

— Хайде. — Мей силно стисна ръката ми. — Хайде, Джак!

Ходилото ми с плясък се освободи от трупа. Опитах се да избърша обувката си в пода, да я изчистя от бялата слуз. Не можех да разсъждавам, просто се борех с гаденето и с непреодолимия ужас. Искаше ми се да побягна. Мей ми говореше, ала не я чувах. Виждах само отделни детайли от пещерата и смътно съзнавах, че рояците ни обграждат, рояк след рояк, рояк след рояк. Навсякъде се носеше бръмчене.

— Стегни се, Джак! — Мей ми подаде четири капсули. С треперещи пръсти някак си успях да ги запаля. Тя ги хвърли във всички посоки. Вдигнах ръце пред очите си. Около нас избухнаха горещи кълба. Когато отново погледнах, рояците ги нямаше. Ала само след няколко секунди започнаха да се появяват. Първо един, после три, шест, десет — прекалено много, за да ги преброя. Приближаваха се към нас със сърдито бръмчене.

— Колко капсули ни останаха? — попитах аз.

— Осем.

Тогава разбрах, че няма да успеем. Бяхме прекалено навътре в пещерата. Нямаше да се измъкнем. Нямах представа колко са рояците — халогенният ми лъч осветяваше цяла армия.

— Джак. — Мей, изглежда никога не губеше увереността си.

Запалих още три капсули и тя ги хвърли, като в същото време продължи към входа. Последвах я, макар да знаех, че положението ни е безнадеждно. Взривовете пръскаха рояците само за миг. После те бързо се прегрупираха. Бяха прекалено много.

— Джак.