Майкъл Крайтън - Жертвата

Той посочи монитора и прехапа устни.

Видях нещо като вихрещо се облаче от тъмни частици, прашен дявол, миниторнадо, въртящо се над земята под въздействието на въздушни течения, които се издигат от нажежената пустиня. Само че този облак бе черен и имаше ясни очертания — стеснената му средна част му придаваше вид на едновремешна бутилка от кока-кола. Ала формата му постоянно се менеше.

— Какво е това, Рики?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Прилича на рояк от агенти. Не е ли от вашите камери?

— Не. Това е нещо друго.

— Откъде знаеш?

— Защото не можем да го контролираме. Не реагира на нашите радиосигнали.

— Опитвахте ли?

— Да. Почти две седмици се опитваме да установим контакт с него. Роякът генерира електрическо поле, което можем да измерим, но кой знае защо, не сме в състояние да взаимодействаме.

— Значи имате избягал рояк?

— Да.

— Който действа самостоятелно.

— Да.

— И това става от…

— Няколко дни. Десетина.

— Десет дни ли? — Свъсих вежди. — Как е възможно, Рики? Роякът е сбор от микророботи. Защо не са се разпаднали? И как не са останали без енергия? И защо не можете да ги контролирате? Защото, щом притежават способност да образуват рояк, помежду им протича взаимодействие, което се основава на електричество. Така че би трябвало да можете да овладеете контрола над рояка — или поне да го пръснете.

— Всичко това е вярно — съгласи се Рики. — Само че не можем. И опитахме всичко, за което се сетихме. — Той напрегнато наблюдаваше екрана. — Този облак е абсолютно независим от нас. Точка.

— И ме повикахте тук…

— За да ни помогнеш да приберем това проклето нещо — каза Рики.

Досега никой не си беше представял такъв проблем. През всички години, откакто програмирах агенти, ние се стремяхме да ги накараме да взаимодействат така, че да получим желаните резултати. Изобщо не ни бе хрумвало, че е възможно да възникне по-сериозен проблем с контрола или въпрос за независимостта. Защото това просто не можеше да се случи. Отделните агенти бяха прекалено малки, за да се самозахранват — те черпеха енергия от външен източник като електрическо или микровълново поле. Трябва само да изключиш полето и агентите умират. Роякът се управляваше не по-трудно от домакински уред като кухненска боклукомелачка. Изключваш електричеството и край.

Само че Рики твърдеше, че този облак се самоподдържа от десет дни. Това просто изглеждаше абсурдно.

— Откъде взима енергия?

Той въздъхна.

— Произвеждахме агентите с малки пиезобатерии, за да генерират електрически ток от фотоните. Беше само за подсигуряване — впоследствие добавихме този компонент — обаче те, изглежда, сами се справят с него.

— Значи агентите са със слънчеви батерии?

— Да.

— На кой му хрумна тая идея?

— Пентагонът настоя за това.

— Вградихте ли кондензатори?

— Да. Те могат да съхраняват енергия за три часа.

— Добре, ясно. — Вече постигахме нещо. — Значи имат достатъчно енергия за три часа. Какво става нощем?

— Три часа след залез-слънце енергията им сигурно се изчерпва.

— И тогава облакът се разпада, така ли?

— Да.

— И отделните агенти падат на земята.

— Вероятно да.

— Не можете ли да ги контролирате тогава?

— Можем, ако успеем да ги открием — отвърна Рики. — Всяка нощ ги търсим. Безуспешно.

— Вградихте ли им маркери?

— Да, естествено. В обвивката на всеки агент има флуоресцентен модул. На ултравиолетова светлина изглеждат синьозелени.

— Значи нощем излизате да търсите участък в пустинята, който излъчва синьо-зелена светлина.

— Да. Но досега не сме го намерили.

Това всъщност не ме изненадваше. Ако останеше плътен, облакът щеше да образува петно с диаметър петнайсетина сантиметра. А пустинята беше голяма. Спокойно можеха да са го подминавали нощ след нощ.

Но когато се замислих, открих още един абсурден аспект на проблема. Щом паднеше на земята — когато енергията на отделните агенти се изчерпеше, — облакът нямаше организация. Вятърът можеше да го разпръсне като прашинки, които никога повече нямаше да могат да се съберат. Ала това очевидно не ставаше. Агентите не се пръскаха и облакът всеки ден се завръщаше. Защо?

— Според нас нощем той се крие — каза Рики.

— Крие се?!

— Да. Предполагаме, че отива на някое защитено място, може би скален навес или дупка в земята, нещо такова.

Посочих облака, който се вихреше към нас.

— Наистина ли смятате, че този рояк е в състояние да се крие!