Майкъл Крайтън - Жертвата

— Хм, знам. — Той замълча за миг и свъси вежди. — Всъщност според нас е възможно решението да е в програмния код.

— В кода ли? В кое решение?

— Трябва да съм откровен с теб, Джак. Допуснахме грешка — отвърна той. — Но вината не е наша. Кълна ти се. Не беше наша. Виновни са строителите. — Той ме поведе надолу по стълбището. — Ела, ще ти покажа.

Отидохме в отсрещния край на сградата, до някаква открита жълта асансьорна кабина. Асансьорът беше малък и пътуването с него ми бе неприятно, защото беше открит. Извърнах очи.

— Не обичаш височините, а? — попита Рики.

— Да.

— Е, по-добре е, отколкото пеш. — Той посочи стената на сградата, по която се издигаше желязна стълба. — Когато асансьорът се повреди, се качваме по стълбата.

Потреперих.

— А, без мен.

Изкачихме се чак догоре — три етажа над пода. Под тавана висеше плетеница от тръби и кабели. Мрежа от решетъчни коридори позволяваше на работниците да ги обслужват. Мразя решетките, защото виждам през тях пода долу. Опитах се да не гледам към краката си. Често се налагаше да се привеждаме под ниско увисналите тръби.

— Всичко е тук горе! — надвика рева на машините Рики. — Климатичната инсталация, водният резервоар за противопожарната система, електрическите кутии. Тук е центърът на всичко! — Той продължи по коридора и накрая спря до голяма вентилационна шахта с диаметър деветдесетина сантиметра, която влизаше във външната стена. — Това е шахта номер три — като се наведе към ухото ми, каза Рики. — Една от четирите главни шахти, които отвеждат въздуха навън. Виждаш ли ония процепи по шахтата и квадратните кутии в тях? Това са филтри. Имаме последователни пластове микрофилтри, за да предотвратим евентуално външно замърсяване от фабриката.

— Виждам ги.

— Виждаш ги сега — отвърна Рики. — За съжаление, строителите бяха забравили да поставят филтри в тази шахта. Всъщност изобщо не бяха прорязали процепите и строителните инспектори така и не бяха забелязали, че нещо липсва. След като подписаха разрешителното, започнахме работа. И изхвърляхме в околната среда нефилтриран въздух.

— Колко време?

Рики прехапа устни.

— Три седмици.

— И производството е вървяло с пълна пара, така ли?

Той кимна.

— Смятаме, че сме изхвърлили около двайсет и пет килограма замърсители.

— Какви замърсители?

— По малко от всичко. Не сме сигурни точно какво.

— Значи сте изхвърляли Ешерихия коли, асемблери, готови молекули, всичко?

— Точно така. Но не знаем в какви пропорции.

— Има ли значение?

— Може би. Да.

Докато ми разказваше всичко това, Рики ставаше все по-нервен, хапеше устни, чешеше се по главата, избягваше погледа ми. Не разбирах. В аналите на промишленото замърсяване двайсет и пет килограма замърсители не е нищо особено. Това количество спокойно се събира в спортен сак. Освен ако не бяха силно токсични или радиоактивни — а те не бяха, — толкова малко замърсители просто нямаха значение.

— И какво от това, Рики? — попитах го. — Вятърът е пръснал частиците на стотици километри из пустинята. Те ще се разпаднат от слънцето и космическата радиация. Ще се разрушат. След няколко часа или дни няма да ги има. Нали така?

Той сви рамене.

— Всъщност, Джак, това не…

В този момент се включи алармата.

Алармата беше тиха, просто настойчив звън, ала накара Рики да подскочи. Той се втурна по коридора към монтирания на стената компютърен терминал и стъпките му отекнаха по метала. В ъгъла на монитора имаше статусен прозорец, който премигваше в червено: „ПВ-90 ВХОД“.

— Какво означава това? — попитах аз.

— Нещо е задействало охранителната аларма. — Рики откопча радиостанцията си. — Заключи ни, Винс.

Радиостанцията изпращя.

— Заключени сме, Рики.

— Повиши положителното налягане.

— Вече е с нула цяло и три атмосфери над нормалното. Още ли да го повиша?

— Не. Остави го така. Имаме ли картина?

— Още не.

— Мамка му! — Той закачи радиостанцията на колана си и бързо започна да пише на клавиатурата. Екранът на терминала се раздели на шест малки образа от охранителни камери, инсталирани из цялата фабрика. Някои показваха пустинята навън отвисоко. Други бяха монтирани ниско над земята. Камерите бавно се въртяха.

Не забелязвах нищо. Само пустинни храсти и тук-там групи кактуси.

— Фалшива тревога, а?

Рики поклати глава.

— Ще ми се.

— Не виждам нищо.

— Ще ни трябва малко време, докато го открием.

— Кое?

— Онова.