Майкъл Крайтън - Жертвата

Забавих крачка и се приближих по килима. Чух я да казва:

— Да, по дяволите! Но вече трябва да внимаваме.

Вдигна поглед и ме забеляза. Гласът й незабавно се промени.

— Добре, виж, Керъл, мисля, че можем да решим проблема с един телефонен разговор с Франкфурт. После прати факс и ми съобщи отговора. — Тя затвори. Влязох в кухнята.

— Не обичам да излизам преди децата да са станали, Джак, но…

— Налага ли се да излезеш?

— Да. В службата се появи нещо.

Погледнах си часовника. Шест без петнайсет.

— Добре.

— Ти… нали ще се оправиш с децата?

— Естествено.

— Благодаря. Ще ти се обадя.

И излезе.

Толкова бях уморен, че не разсъждавах ясно. Бебето спеше и ако имах късмет, щеше да спи още няколко часа. Икономката Мария дойде в шест и половина и сложи масата за закуска. След като децата се нахраниха, ги закарах на училище. Опитвах се да не заспя. Прозях се.

Ерик седеше на предната седалка до мен. И той се прозя.

— Май ти се спи, а?

Синът ми кимна.

— Ония мъже все ме будеха.

— Какви мъже?

— Ония, дето снощи дойдоха вкъщи.

— Какви мъже? — повторих аз.

— Мъжете с прахосмукачките. Дето изсмукаха всичко. И призрака.

Никол се изкиска от задната седалка.

— Ха, призрака.

— Струва ми се, че си сънувал, сине — казах аз. Напоследък Ерик сънуваше кошмари и често се будеше от тях. Бях сигурен, че Никол му позволява да гледа филми на ужасите с нея, защото знаеше, че ще го разстроят. Тя бе на онази възраст, в която главни герои на любимите й филми бяха маскирани мъже, убиващи тийнейджърки, след като са правили секс. Все същата стара формула: правиш секс и умираш. Само че не бяха подходящи за Ерик. Много пъти бях разговарял с нея да не му позволява да ги гледа.

— Не, татко, не беше сън. — Той пак се прозя. — Мъжете бяха вкъщи. Цяла тайфа.

— Аха. Ами призракът?

— Призрак си беше. Целият сребърен и блестящ, обаче без лице.

— Аха. — Наближавахме училището и Никол каза, че трябвало да я взема в четири и петнайсет, вместо в четири без петнайсет, защото имала репетиция на хора, а Ерик заяви, че нямало да отиде в педиатричния кабинет, ако ще му бият инжекция. Повторих вечната мантра на всички родители:

— Ще видим.

Двете деца слязоха от колата и помъкнаха раниците си. Тежаха по десетина килограма. Така и не можех да свикна с това. Когато бях на тяхната възраст, нямахме грамадни раници. Изобщо нямахме раници. Сега като че ли всички бяха с раници. Дребнички второкласници, прегърбени като шерпи, се влачеха по училищните коридори под тежестта на раниците си. Някои ги теглеха върху ролери като багаж на летище. Не го разбирах. Светът се дигитализираше, всичко ставаше по-малко и по-леко. Учениците обаче мъкнеха повече тежести отвсякога.

Преди два месеца бях повдигнал този въпрос на родителска среща. И директорът отговори:

— Да, това е голям проблем. Всички сме много загрижени. — След което смени темата.

Не разбирах. Щом всички бяха загрижени, защо не направеха нещо? Но естествено, такава е човешката природа. Никой не прави нищо, докато не стане късно. Поставяме светофар на кръстовището след като загине детето.

Подкарах към вкъщи. Утринният трафик се точеше бавно. Може би щях да успея да подремна няколко часа. В главата ми нямаше друга мисъл.

Мария ме събуди към единайсет, като настойчиво ме разтърси за рамото.

— Господин Форман, господин Форман.

Бях скапан.

— Какво има?

— Бебето.

Светкавично се събудих.

— Какво става?

— Вижда бебето, господин Форман. То цялото… — Икономката направи движение, сякаш се чешеше по рамото и ръката.

С мъка станах от леглото и отидох в детската стая. Аманда стоеше изправена в креватчето си и се държеше за решетката. Подскачаше и весело се усмихваше. Всичко изглеждаше нормално, освен че цялото й тяло беше равномерно обагрено в лилаво-синьо. Като огромна синина.

— Господи! — ахнах аз.

Не можех да понеса още едно посещение в болницата, не можех да понеса облечените в бели престилки доктори да не са в състояние да ми кажат нищо, не можех да понеса пак същия ужас. Все още бях изтощен от предишната нощ. Стомахът ми се сви при мисълта, че на дъщеря ми и има нещо. Приближих се до Аманда, която загука от радост и ми се усмихна. После протегна ръчичка към мен, за да ми покаже, че иска да я вдигна.

Вдигнах я. Изглеждаше добре, веднага започна да ме скубе и се опита да ми свали очилата, както обикновено. Обзе ме облекчение, въпреки че сега виждах кожата й по-добре. Изглеждаше натъртена — поне имаше цвят на натъртена, — само че абсолютно равномерно по цялото тяло. Сякаш я бяха натопили в боя. Равномерността на цвета ме уплаши.