Майкъл Крайтън - Жертвата

Забравих за душа.

Реших да отида в сервизното отделение и да поогледам пред вратата на телефонната централа. Може да бях пропуснал нещо. Джулия не беше млъкнала и това бе смущавало мислите ми. Сякаш не беше искала да разбера нещо.

Ето че пак бях суров към нея.

Минах през херметичната камера, продължих по коридора и през втората камера. Когато си уморен, въздушните струи те дразнят. Стигнах до сервизното отделение и се запътих към телефонната централа. Не забелязах нищо.

Чух тракане на клавиатура и надзърнах в биологичната лаборатория. Мей седеше пред терминала си.

— Какво правиш? — попитах я.

— Проверявам видеозаписа.

— Мислех, че не може. Нали Чарли е прекъснал кабелите.

— Така каза Рики. Обаче не е вярно.

Понечих да заобиколя масата и да погледна над рамото й. Тя вдигна ръка.

— Може би не бива да го гледаш, Джак.

— Защо?

— Хм, може би точно сега ще ти е трудно да го понесеш. Може би утре.

След тези думи аз естествено се втурнах да видя какво показва мониторът. И се заковах на място. Видях пуст коридор. Отдолу бе изписан часът.

— Това ли е? Това ли няма да мога да понеса?

— Не. — Мей се завъртя на стола си. — Виж, Джак, трябва да минеш последователно през всички охранителни камери и всяка от тях записва само десет кадъра в минута, така че е много трудно да си сигурен какво…

— Просто ми го покажи, Мей.

— Трябва да върна записа. — Тя натисна бутона „назад“. Подобно на много от новите охранителни системи, тази на „Займос“ използваше интернетска технология за превъртане. Така човек можеше да се върне обратно по стъпките си.

Кадрите запрескачаха, докато Мей не откри нужното място. Коридор. Главната сграда. Пак главната сграда от друг ъгъл. Херметична камера. Друг коридор. Сервизното отделение. Коридор. Кухнята. Стаята за игри. Коридорът на жилищния отсек. Външен изглед от пустинята. Коридор. Електростанцията. Изглед от пустинята. Друг коридор.

Запримигвах.

— От колко време го правиш?

— Около час.

— Господи!

Пак видях коридор. По него вървеше Рики. Електростанцията. Джулия, осветена от прожектора пред външната врата. Коридор. Джулия и Рики заедно, прегърнати, после коридор и…

— Чакай — казах аз.

Мей натисна един от клавишите. И мълчаливо ме погледна. Натисна друг клавиш и бавно превъртя кадрите напред. Спря на кадъра, който показваше Рики и Джулия.

— Десет кадъра.

Движението беше неясно. Рики и Джулия се приближиха един към друг. Прегърнаха се. Картината излъчваше усещане за спокойствие и близост. После страстно се целунаха.

— Пфу, мама му стара. — Извърнах се от екрана. — По дяволите!

— Съжалявам, Джак — рече Мей. — Не знам какво да кажа.

Зави ми се свят, сякаш щях да припадна. Седнах на масата с гръб към екрана. Просто не можех да го погледна. Дълбоко си поех дъх. Мей продължаваше да говори, ала не чувах думите й. Пак си поех дъх. Прокарах пръсти през косата си.

— Ти знаеше ли за това? — попитах аз.

— Не. Допреди няколко минути.

— Някой знае ли?

— Не. Понякога се шегувахме, че са гаджета, но никой от нас не го вярваше.

— Господи! — Отново прокарах ръка през косата си. — Кажи ми честно, Мей. Ти знаеше ли за това?

— Не, Джак. Не знаех.

Мълчание. Поех си дъх. Опитах се да преценя чувствата си.

— Знаеш ли кое е най-странното? — казах аз. — Най-странното е, че от известно време го подозирах. Бях съвсем сигурен, само не знаех с кого. Потресен съм, въпреки че го подозирах.

— Убедена съм.

— Изобщо нямаше да се сетя, че е Рики. Той е такъв… не знам, пада си подмазвач. И не е голям играч. Мислех си, че е избрала някой по-важен. — Спомних си разговора с Елън след вечеря.

„Откъде си сигурен какъв е стилът на Джулия?“

Това бе след като бях видял мъжа в колата. Мъжа, чието лице не бях успял да различа.

Елън: „Нарича се «отхвърляне на действителността», Джак“.

— Господи — изпъшках и поклатих глава. Бях разгневен, засрамен, смутен, бесен. Чувствата ми се меняха всяка секунда.

Мей чакаше. Не помръдваше и мълчеше. Седеше абсолютно неподвижно. Накрая попита:

— Искаш ли да догледаш записа?

— Още ли има?

— Да.

— Не знам, ако… хм… Не, не искам да го догледам.

— Може би е по-добре.

— Не.

— Искам да кажа, може би ще се почувстваш по-добре.

— Едва ли — отвърнах аз. — Едва ли ще го понеса.

— Може би не е каквото си мислиш, Джак. Поне не точно каквото си мислиш.

„Нарича се «отхвърляне на действителността», Джак.“

— Съжалявам, Мей. Но повече не искам да се преструвам. Видях го. Знам какво е.