Майкъл Крайтън - Жертвата

— Не можеш ли да включиш климатика на пълна мощност и да изсмучеш частиците?

— В момента климатиците са на пълна мощност.

— И не искаш да използваш пожарогасител.

Той поклати глава.

— Пожарогасителите няма да навредят на частиците.

— Значи не можем да влезем в стаята, така ли?

— Да.

— Мобифони?

Рики отново поклати глава.

— Сигналът минава през централата. Всички комуникационни средства минават през нея — мобифони, Интернет, факс.

— Чарли е знаел, че стаята е херметизирана — намеси се Джулия. — Басирам се, че е влязъл вътре, за да предпази всички ни. Проявил е себеотрицание. Смелост.

И започна да развива теорията си за Чарли, да я раздува, да прибавя подробности. Това действаше малко разсейващо, като се имаше предвид, че главният проблем продължаваше да е без отговор — как да отключим вратата и да обезвредим рояка.

— Централата има ли друг прозорец? — попитах аз.

— Не.

— Този прозорец единствен ли е?

— Да.

— Добре тогава. Хайде да го затъмним и да угасим осветлението. И да изчакаме няколко часа, докато роякът изгуби енергия.

— Божичко, не знам… — колебливо отвърна Рики.

— Какво искаш да кажеш, Рики? — попита Джулия. — Според мен идеята е страхотна. Определено си струва да опитаме.

— Добре — незабавно отстъпи Рики. — Но ще трябва да изчакаме шест часа.

— Не бяха ли само три? — изненадах се аз.

— Да, но искам да се подсигурим преди да отворя вратата. Ако роякът се измъкне, всички ще загазим.

Взехме черен плат и го залепихме на прозореца, отгоре поставихме черен картон. Угасихме осветлението и залепихме електрическия ключ с лепенка. Накрая отново усетих умора. Погледнах си часовника. Минаваше един.

— Трябва да си легна — казах аз.

— Всички трябва да поспим — рече Джулия. — Утре сутрин пак ще се заемем с това.

Запътихме се към жилищния отсек. Мей закрачи до мен.

— Как си? — попита ме тя.

— Добре. Малко ме наболява гърбът.

Мей кимна.

— Ще го погледна.

— Защо?

— Просто ми позволи да го погледна преди да си легнеш.

— О, Джак, скъпи — възкликна Джулия. — Бедничкият ми.

— Какво има?

Седях гол до кръста на масата в кухнята. Джулия и Мей се суетяха зад мен.

— Има някакви мехури — отвърна Мей.

— Мехури ли? — рече Джулия. — Целият му гръб е покрит…

— Имаме компреси — прекъсна я Мей и се пресегна за аптечката под мивката.

— Надявам се — усмихна ми се Джулия. — Джак, не мога да изразя колко съжалявам, че трябваше да преживееш това.

— Може да те щипе малко — каза Мей.

Разбирах, че Мей иска да разговаря с мен насаме, но нямаше възможност. Джулия нямаше да ни остави нито за миг. Винаги бе ревнувала от Мей, дори преди години, когато я назначих в моя отдел, и сега се съревноваваше с нея за вниманието ми.

Това не ме ласкаеше.

Отначало компресът беше студен, но след няколко секунди започна да пари. Потръпнах.

— Не знам какви обезболяващи имаме — каза Мей. — Получил си изгаряне втора степен.

Джулия бясно затършува в аптечката и разхвърля съдържанието й във всички посоки. На пода се затъркаляха шишенца и кутийки.

— Има морфин — накрая съобщи тя. И лъчезарно ми се усмихна. — Това трябва да свърши работа!

— Не искам морфин — отвърнах аз. Искаше ми се да й кажа, че може да си ляга. Дразнеше ме. Енергичността й ми лазеше по нервите. И трябваше да говоря насаме с Мей.

— Няма друго освен аспирин — каза Джулия.

— Аспиринът ми стига.

— Мисля, че няма да е…

— Аспиринът ми стига!

— Защо ми се зъбиш?

— Извинявай. Не съм добре.

— Просто се опитвам да ти помогна. — Тя отстъпи назад. — Ако искате да останете сами, само ми кажете.

— Не, не искаме да останем сами — отвърнах аз.

— Е, просто се опитвам да помогна. — Джулия отново се наведе над аптечката. — Може да има нещо друго. — На пода пак полетяха кутии с лейкопласт и пластмасови шишенца с антибиотици.

— Джулия — казах аз. — Престани, моля те.

— Какво толкова ужасно правя?

— Престани.

— Просто се опитвам да помогна.

— Знам.

— Добре — обади се зад мен Мей. — Готово. Това би трябвало да ти е достатъчно до утре. — Тя се прозя. — А сега, ако не възразявате, отивам да си легна.

Благодарих й и я проследих с поглед, докато излезе от стаята. Когато се обърнах, Джулия ми подаваше чаша вода и два аспирина.

— Благодаря — казах аз.

— Никога не съм харесвала тази жена.

— Върви да лягаш.

— Всички легла тук са единични.

— Знам.

Тя се приближи към мен.