Гордън Диксън - Разрушителят на светове

— Ти си копие на майка ни — каза Блейс.

— Правилно. Бързо схващаш, даже по-бързо, отколкото предполагах! — кимна Дахно. — Да, така е. Приличаме си и по още нещо с нея. В живота винаги сме вървели по своя път. И щом аз казвам, че ти и аз ще вървим по един и същи път, най-добре това да ти стане ясно още сега, в началото. Разбра ли?

— Да. — Блейс предпазливо опипа главата си. — Всичко разбрах.

— Добре тогава — произнесе Дахно. — Това, с което си се сблъскал тук, са пълни глупости — не представлява нищо пред онова, което аз мога да направя за теб, ако се наложи. Моите възможности са безгранични. Аз и ти, заедно, рамо до рамо, здраво ще поработим, братленце. Но първо трябва да приключа с някои неотложни неща, а дотогава, мисля, че нищо няма да ти стане, ако поживееш известно време тук, във фермата на чичо ни.

През това време главата на Блейс окончателно се проясни, и той осъзна, че всичко, което брат му каза за себе си, е вярно. Този човек беше от малкото, които Блейс не можеше да манипулира, е, поне засега не можеше. Но стария трик с детинското държане можеше пък да мине…

— А какво смяташ да правиш с мен?

Дахно не отговори веднага. Известно време той се взираше в Блейс, като че ли наистина се чудеше какво да го прави — даже усмивката му изчезна.

— Всъщност — започна той, — аз бях малко по-голям от тебе, когато тя ме изпрати тук. Въпреки че още тогава бях толкова висок, колкото Хенри, и впрочем, бях два пъти по-силен физически. Но аз разчитах най-вече на ума си и само благодарение на ума си успях да се предпазя от него и неговия начин на живот. Ти вече си започнал да правиш същото. Така ли е?

— Да — отговори Блейс. Нямаше смисъл да се разпростира подробно по този въпрос.

— Да, така и трябва да бъде — замислено промълви Дахно. — За да постигнем целта си, мое малко братле, ще трябва да пуснем в действие мозъците си и да използваме всичките си способности. А през това време ще трябва да се научиш на смирение и на още много други неща, защото хората, сред които ще се движиш, недолюбват тези, които се стремят към първото място. Истинските трудности обаче тепърва ти предстоят — когато ти се наложи да работиш с някой, който изобщо не мисли като теб. Така че, засега ще поживееш още малко тук, при чичо ни.

— А после? — възкликна Блейс. — После какво ще стане?

— После ще се преместиш при мен в града, в Екюмени — отговори му Дахно. — Дотогава тъкмо ще подготвя почвата и ще съм ти намерил подходяща работа.

— А ти с какво се занимаваш? — поинтересува се Блейс.

— Всичко с времето си. — Дахно обърна гръб на Блейс и продължи. — Хайде, време е да се връщаме при роднините.

— Чакай малко — промълви Блейс, — кажи ми поне колко време ще трябва да живея тук?

— Няколко седмици… няколко месеца… може би дори и няколко години. — Дахно го гледаше през рамо. — Зависи…

— От мен ли? — Блейс се стараеше да не изостане, защото Дахно вече беше стигнал до ъгъла на обора.

— Донякъде и от тебе — отговори накрая брат му. — Но и от много други неща. Не се притеснявай. От време на време ще идвам да те видя. Надявам се, ще успееш да измислиш как да се оправяш с роднините.

Те излязоха на двора пред къщата. Хенри и Джошуа вече бяха отвън, а Уил сигурно все още беше вътре — зает с почистването след обяда. Блейс се замисли, ударът на брат му не беше само удар — това спокойно можеше да се тълкува и като знак. Знак за това, че Дахно е решил да стане господар на Блейс и да се разпорежда с него, както го бе правила досега майка им, и Блейс с нищо не можеше да му попречи. Както каза брат му, зъбките на Блейс бяха само млечните зъби на малко, слабо пале. Но след време все нещо трябваше да се промени. Блейс скъта случилото се дълбоко в паметта си, за да може впоследствие да го обмисли и анализира както трябва.

Дахно запита Хенри.

— Имаш ли нещо против да взема братлето с мен в града? Искам да му купя някои дрехи. А частите, които ти нося, са в колата — ела да ти ги дам.

— Не, Дахно, разбира се, че нямам нищо против. Блейс и аз благодарим на Бога за щедростта ти. — Хенри заобиколи оувъркара, а през това време Дахно отвори багажника, извади оттам няколко пакета и ги връчи на чичото.

— Благодаря на Бога за голямата ти щедрост към мене — повтори отново Хенри.

Блейс пристъпи към колата и отвори вратата. Колата беше двуместна и пред всяка от седалките имаше лост за управление. Веднага след като се хлопнаха и двете врати, Дахно сграбчи единият от тях и се обърна към момчето.