Гордън Диксън - Разрушителят на светове

Така изминаха няколко секунди, и изведнъж той чу гласове, идващи от стаята на чичо му, но не можеше да разбере нищо — не различаваше думите. После настъпи тишина и той вече заспиваше, когато внезапно се разнесе странен звук. Настъпи пауза, после звукът отново се повтори. Нова пауза, и отново този неразбираем, странен звук… И изведнъж Блейс ясно дочу плача на Джошуа…

Обзе го ужас, сякаш го поляха с ледена вода. Блейс разбра, че Джошуа плаче, защото го боли, а странния, ритмично повтарящ се звук — това бяха ударите на кожения ремък, впиващ се в тялото му.

Блейс погледна към Уил. Момчето не само бе скрило глава под възглавницата, но и я притискаше с двете си ръце към ушите си. Блейс, треперейки като лист, също се сви на топка, вдигна възглавницата си и последва примера на братовчед си. Но звуците все още го преследваха. Колкото и да се мъчеше, Блейс не можеше да изтрие от мислите си картината на наказанието. Той изпитваше неистов страх — никога не би могъл да издържи такова нещо. Никога!

Накрая звука от ударите спря. Вече не се чуваше плющенето на ремъка, а плачът на Джошуа постепенно стихна. Блейс все още лежеше и се тресеше от страх, но същевременно изпитваше и някакво неистово, зловещо любопитство.

Той се спомни за Джошуа и реши, че трябва веднага да иде при него. Още сега.

Все още треперейки, Блейс стана от леглото. В стаята вече беше станало доста студено, и той наметна ризата си върху пижамата. Уил си лежеше неподвижно, обърнат към стената, и с глава под възглавницата.

Блейс влезе в голямата стая и се натъкна на Хенри. Ремъкът вече го нямаше, а чичо му изглеждаше по абсолютно същия начин, като всеки друг път. Без да се замисли, Блейс се хвърли към вратата на чичовата си стая, но чичо му го задържа за рамото.

— Блейс, какво правиш тук? Къде си тръгнал?

— Джошуа — едва отговори Блейс, не откъсвайки очи от вратата. — Отивам при Джошуа. — Той се опита да се отскубне, но Хенри успя да го удържи.

— Не! Не може! — гласът му внезапно омекна. — Джошуа няма да иска да те види сега. Отивай да си лягаш.

Блейс го погледна. Чичо му и изглеждаше суров и сдържан, както винаги, но лицето му си беше съвсем човешко, а не лице на някакво чудовище.

— Вие… — Блейс не намираше думи, с които да изрази бушуващите в него чувства.

— Аз съм само оръдие в Неговите ръце — каза Хенри с необикновено мек и смирен глас. Той леко подбутна Блейс към вратата на спалнята. — А сега върви да спиш.

Блейс се затътри обратно в спалнята си и отново си легна. Зави се презглава с одеялото, надявайки се да се скрие от всичко, което го заобикаляше. И най-накрая спасителния сън дойде.

Настъпи утрото и то по нищо друго не се отличаваше от всяко друго утро, прекарано от Блейс в дома на Хенри. Наистина, доста време му отне да се събуди и Уил едва ли не насила го измъкна от кревата.

Разсънил се най-накрая, Блейс видя, че братята се готвят да излизат. Той се облече и побърза да отиде в голямата стая, за да запали печката с все още тлеещите от вечерта в нея въгленчета. След това наля кафето — така наричаха тук тъмната течност, която той вкуси за пръв път в деня на пристигането си.

После сложи да се грее вода, необходима за приготвянето на кашата от смляно местно зърно, приличащо на овес. Както и кафето, вкусът й отначало му се струваше странен, но след време глада и навика си казаха думата.

След двадесет минути закуската беше готова и всички седнаха на масата. Беше тихо, както винаги. Блейс хвърляше от време на време по някой поглед към Джошуа, но той си изглеждаше както обикновено. Това, което му се беше случило вчера, по никакъв начин не му се беше отразило — поне външно.

— Джошуа — отмести празната паница Хенри, — мисля, че първата ти работа за днес ще бъде да оправиш оградата.

— Да, татко — преглътна Джошуа последната си лъжица каша. — Оправих я — още вчера вечерта.

— Добре. — Хенри погледна към Блейс. — Блейс, след като свършиш с чистенето, ще ме придружиш до магазина. Необходимо е собственикът да знае кой си, а и ти трябва да го познаваш, в случай, че ми се наложи да те изпратя да купиш нещо.

Той се надигна от масата, и с него и всички останали — закуската беше свършила.

Хенри и момчетата излязоха. Блейс събра чиниите и чашките от масата и почна да ги мие. Вече се справяше доста ловко, и на Хенри не му се наложи да го чака много дълго.

Чичото стоеше на двора, до впрегнатите кози, и внимателно разглеждаше копитцата им. Когато Блейс се появи, Хенри обясни: