Гордън Диксън - Разрушителят на светове

И ето че сега им предстоеше да се срещнат, ако се съдеше по нарастващия рев на турбините, брат му имаше оувъркар — кола с въздушна възглавница. Хенри неодобрително се смръщи, като видя оживлението, изписало се по лицата на момчетата.

— Вашият по-голям братовчед пристига, когато сме на масата — недоволно забеляза той, — така че може да се присъедини към нас или да изчака да свършим с обяда. Каквото и да става, нито един гост не трябва да нарушава реда в този дом.

Рева на турбините за момент почти ги оглуши, а после веднага стихна някъде по двора. Обядът бе към края си. Уил и Джошуа се хранеха малко по-бързо, отколкото обикновено — не толкова припряно, че баща им да забележи, но все пак възможно най-бързо.

Блейс, за съжаление, трябваше да измие чиниите и да почисти после масата.

Няколко секунди отвън не се чуваше нищо. После по стъпалата се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и Дахно, по-големият полубрат на Блейс влезе в стаята.

Блейс беше чувал от приятелите на майка си какъв е бил Дахно като малък, но много повече знаеше от Езекил, и очакваше да види необикновено едър и мускулест млад мъж.

Влизайки през вратата, Дахно трябваше да се понаведе, за да не се удари в горния й праг, а когато се изправи, на момчето му се стори, че главата на този млад гигант почти опира в тавана. Беше облечен в делови костюм от мек черен плат, на краката му лъщяха високи, също черни ботуши, малко позацапани от пръски кал. Стоейки изправен, той сякаш надвисваше над всички, изпълнил по-голямата част от стаята. Иначе Дахно си изглеждаше като съвсем нормален, добре охранен мъж със среден ръст, но увеличен един път и половина. Под шапката от гъсти и тъмни къдрици се показваше кръгло и приветливо лице. Топла и весела усмивка приветства семейството на Хенри.

— Надявам се, че не съм попречил на обяда ви — прозвуча приятен баритон.

— Не, разбира се — студено се усмихна Хенри. — Но ти знаеш нашите обичаи. Ще се наложи да почакаш, защото още не сме свършили.

— Какво пък, ще почакам… — вдигна ръце Дахно. — Впрочем, донесъл съм ти някои части за мотора.

— Благодаря на Бога за добрината ти — вежливо-официално му отвърна Хенри. — Ако искаш да седнеш, столът ти е там, в ъгъла.

Блейс винаги се бе учудвал от размерите на този стол, и досега си мислеше, че сигурно Хенри го използва само в някакви особени случаи.

— Благодаря, но предпочитам да постоя — отказа се от поканата Дахно. Появата му решително ускори края на обяда. Дори външно невъзмутимият Хенри се нахрани по-бързо отколкото всякога.

— Аз най-вече дойдох да се срещна с брат си — и Дахно погледна Блейс.

— Тъй ли? — Хенри най-накрая остави лъжицата до празната си чиния. — Щом е така, Блейс, ти си свободен — вместо теб ще прибере братовчед ти Уил.

Блейс все още не можеше да откъсне поглед от по-големия си брат.

— Блейс — повтори, вече дразнейки се, чичо му. — Свободен си. Брат ти те чака.

Блейс стана от масата. Приближавайки се към Дахно, той усещаше как с всяка крачка се смалява.

— Хайде, братленце. — Дахно се обърна и отвори вратата. Блейс го последва.

— Да се поразходим малко — каза Дахно.

Те заобиколиха един съвсем нов, бял оувъркар. После завиха покрай обора, и чак когато вече не можеха да ги видят от къщата, Дахно спря и се обърна към Блейс. Няколко дълги мига той го гледаше, усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, докато изведнъж се разсмя силно, от сърце.

— Така си и знаех, че тя ще те прати тук — възкликна той.

Внезапно Дахно замахна и с опакото на тежката си ръка удари Блейс. Втрещеният Блейс се просна на земята и цяла минута не можа да стане. Главата му се пръскаше от болки.

— Хайде, ставай — Дахно протегна ръка и му помогна да си стъпи на краката.

Блейс още не бе дошъл на себе си след удара, и затова не можа да обмисли, както обикновено, думите си.

— Защо го направи?

Дахно се разсмя.

— За да се научиш, братле, за да си наясно. Трябва да знаеш, че си голям късметлия с такъв брат като мен. И ако наистина искаш да бъдеш щастлив, трябва да знаеш какво да очакваш от мен.

Болките в главата му поутихнаха, и Блейс вече беше в състояние да се съсредоточи и да мисли повече или по-малко ясно.

— Във всеки случай, това-онова вече знам — озъби се той.

— О, я виж ти, братлето имало зъбки — усмихна се Дахно. — Но това са само млечните ти зъбки, малкия. Хич не си и помисляй да ме плашиш с тях, няма да стане. Реших да те взема оттук. И запомни добре: аз въобще не съм този вечно усмихнат младеж, за който ме мислят всички.