Хари Харисън - Стоманеният плъх

— Какво сте решили да правите? — попита един от чиновниците.

— Ами нищо — отговорих аз по маниера на стар космически вълк. — Флотът на Лигата вече е излязъл на лов за престъпниците и скоро ще чуете за тяхното залавяне. Благодаря на всички за помощта.

Казах това с весел и бодър тон и те излязоха. За миг им завидях за святата вяра във Флота на лигата. А нали в действителност съобщението за Флота беше също такава лъжа, както и адмиралското ми звание. Продължавах да работя за Корпуса. Инскин вече трябва да е получил последната ми информация. Изпратих му псиграма, но засега отговор нямаше. Вероятно идентифицирането на престъпниците задържаше отговора.

Новото ми съобщение беше кодирано, но разшифровката му нямаше да бъде особено трудна работа. Сам го отнесох в предавателния център. Псиграмистът седеше в прозрачната си стаичка, когато влязох там. Очите му имаха отсъстващ израз, той говореше нещо по микрофона, предавайки някакво съобщение през пространството на Галактиката.

Отвън шифровчиците кодираха, копираха и записваха съобщенията, но нито един звук не проникваше през изолираните стени. Почаках, докато не ми обърне внимание и му подадох листче хартия.

— Лигата, Централна-14, спешно — казах аз.

Той вдигна вежди, но нищо не каза. След няколко секунди имахме за връзка верига от псиграмисти. Той четеше кодовите сигнали отчетливо, изговаряйки ги внимателно, но тихо. Мощта на мислите му пронизваше разстоянието на много светлинни години. Когато завърши, взех текста, скъсах го и пъхнах парчетата в джоба си.

Този път получих доста бързо съобщение. Явно Инскин чакаше моето. Микрофонът беше изнесен при шифровчиците, а самият аз стенографирах кодовите групи.

— … куви дил флие, и ако не го направиш, не се връщай!

Съобщението накрая беше с директен текст и псиграмистът се усмихна, четейки тези думи. Развиках му се да не мисли да се раздрънка за това, тъй като съобщението е секретно, защото в противен случай аз лично ще го застрелям. Усмивката му изчезна, но от това не ми стана по-леко.

Разшифрованото съобщение се оказа не чак толкова лошо, както се опасявах. По-нататък, до следващата заповед, трябваше да проследя и пленя линкора. Можех да се обърна към Лигата при първа необходимост. До приключването на работата трябваше да остана на длъжността адмирал и да държа Инскин в курса на събитията. Щастието ми щеше да е пълно, ако не беше това отвратително заключение с открит текст.

Получих дълго чаканото си назначение. Но само как! Плени линкора или се прости с главата си. И нито дума за героичните ми усилия по разкриването на престъплението. В какъв безсърдечен свят живеем!

Накрая умората ме победи и отидох да спя, тъй като основната ми работа сега беше да спя и да чакам…

Наистина сега чакането беше единственото, което можех да правя. Без да смятаме допълнителните грижи, като повикване на крайцер лично за себе си и събиране на допълнителни данни за крадците. Но това наистина беше второстепенно по отношение на основното — да чакам лоши новини. От гледна точка на организиране на разследването Цитануво беше най-доброто място. Изчезналият кораб можеше да се движи във всяко направление. С всяка минута сферата на възможното му местоположение нарастваше пропорционално на куба на изминалото време. Екипажа на крайцера, в който се намирах, държах в пълна бойна готовност, ограничавайки областта на придвижването му на сто ярда от кораба.

Сведенията за Пепе и Ейнджълин бяха много малко, те умело прикриваха следите си, произходът им беше неизвестен, само слабият акцент в произношението говореше, че не са местни. Имаше мъглива снимка на Пепе, дебелобуз юначага със злобно лице. Снимка на момичето изобщо нямаше. Гонен от нетърпението си, накарах псиграмиста на кораба непрекъснато да прослушва пространството и да ми съобщава за всички произшествия в космоса.

След това с навигатора ги нанесохме на картата и се опитахме да разберем дали попадат в растящата сфера на възможното местонахождение на откраднатия кораб. Някои инциденти ставаха вътре в тази област, но при анализа се оказваха от естествен произход.

Отивайки да спя, оставих заповед при откриването на извънредно произшествие в опасната зона да ме събудят незабавно. Вдигнаха ме късно през нощта и ми подадоха лист хартия. Разтрих очи и като прочетох първите два реда, веднага натиснах копчето за обща тревога.

Трябва да кажа, че тези момчета си знаеха работата. Още не бях успял да дочета съобщението, когато вече виеха сирените, корабът затвори люковете и излетя. Когато зрението ми се възстанови след претоварването и листчето отново попадна във фокус, дочетох го и след това го прочетох още веднъж по-внимателно.