Хари Харисън: Отмъщението на стоманения плъх

— Познавах този човек, офицер от висок ранг — обясних аз на Анжела, когато отминахме.

— Сега има малко шансове за такава работа. Трябва да държи на сегашната. Просто е изумително, но всички възприемат това добре.

— Нямат друг избор. Когато рухна империята, се върнаха на Клизант и откриха, че стоковата база е изтощена, а те дори не са го забелязали. Така че трябваше да се заемат със земеделие. Както разбрах, селското стопанство сега преживяваше период на силен подем, а сивите хора бяха изчезнали. Инскин изпрати агенти и откри, че са опаковали всичко и са заминали. Предполагам, да причиняват неприятности в друга част на Галактиката. Един прекрасен ден ще трябва да ги проследим до родната им планета.

— Мерзавци. Ето къде би имало някаква полза от планетоунищожителна бомба.

— Само не пред децата — казах аз, потупвайки я по бузата, — нали не искаш да получат неверни представи за майка си.

— Ще получат вярна представа. Но все пак се отнасям подозрително към тези ексвойскари.

— Не трябва. След разпадането изпратихме тук политически агенти, даващи заповеди, а да изпълняват заповеди е единственото, което те могат. Имайки предвид обстоятелствата, много леко са се отървали.

Все още неубедена, Анжела изсумтя.

— Бих искала да знам кой умник е измислил туристическия бизнес и предложи да тръгнем с първия кораб?

— Аз! Виновен съм и в двата случая. Не ме гледай с кинжален поглед. Необходимо им е някакво занятие и приток на валута, а туризмът е единственото, което планета без собствени ресурси може да организира. Те имат плажове, ски бази и тям подобни, плюс зловеща привлекателност за някои по-рано поробени от тях народи. Това ще подейства, само почакай и ще видиш.

Орда пикола в униформи се сбиха заради багажа ни, а след това тръгнаха напред с куфарите към наземния транспорт.

По стар навик се регистрирах в хотела „ЗЛАТО-ЗЛАТО“, при това той си оставаше най-разкошният хотел в града.

Маниерите на портиера бяха по-добри, отколкото миналия път, а дежурният администратор дори ни се поклони, когато Влязохме.

— Добре дошли на Клизант, генерал и госпожа ди Грийс и синове. Нека пребиваването ви бъде приятно.

Да пътешестваш с титла е винаги приятно, а на Клизант още повече. Огледах фоайето, а после познах администратора.

— Остро̀в! Ти ли си това?

Той се поклони отново.

— Аз наистина съм Остро̀в, сър, но се страхувам, че вие ме познавате по-добре, отколкото аз вас.

— Извинявай. Не трябва да очаквам веднага да ме познаеш със собственото ми лице. Когато ме видя последния път, мислеше, че съм твар на име Край, а преди това ме познаваше като Васко Хуля.

— Васко — не може да бъде! Да, вярвам наистина — гласът му падна до шепот. — Сега се надявам, че ще приемете, макар и с известно закъснение, извиненията ми. Никога не съм се чувствал добре, помагайки на Край да ви залови. Дори когато бях половин ден в безсъзнание, все пак бях щастлив, че избягахте. Знаех, че сте шпионин и така нататък, но…

— Не говори повече. Въпросът е приключен. Предпочитам да мисля за теб като за сътрапезник и компаньон.

— Много мило. Ще ми окажете ли честта да ви стисна ръка?

Стиснахме си ръцете и любопитно го погледнах.

— Променил си се към по-добро: напълнял си, ошлайфал си маниерите.

— Престанах да пия, така че сега се налага да пазя диета и не трябва повече да се тревожа за полетите и мръсните космически кораби! В семейството ми винаги е имало хотелиерски работници, семейна традиция. Докато не ме мобилизираха. Приятно е да се върнеш към работата, която познаваш, при това на добра длъжност. Сега има дефицит на квалифицирани хотелиерски служители. Разпишете се тук.

Той ми връчи писалка и продължи със същия неутрален тон, само че значително по-тихо.

— Надявам се да ми простите за думите, но ситуацията е извънредна, затова не подскачайте и не се оглеждайте. Но тук, откакто отворихме, отседна един човек, както смятат от хората на Край, и е наплашил всичките ми служители. До тази минута не знаех какво иска. Но сега смятам, че ви преследва и се надявам, че сте въоръжени. Той се приближава отдясно, зад вас. Облечен е в тъмновиолетово сако и жълта шапка на рае.

Бях в отпуска и невъоръжен за първи път от много години насам. Мислено се заклех, че е за последен. После си спомних за Анжела и видях, че тя отново се е навела над роботоколичката.

— Не искам да те тревожа, скъпа — казах аз, чувствайки как по гърба ми лазят тръпки, — но приближаващият се отзад човек е убиец. Не би ли могла да предприемеш нещо, и ако може да го оставиш жив?