Хари Харисън: Отмъщението на стоманения плъх

— Не съм интендант — изръмжах аз. — Идете да разберете какво се е случило.

Докато го нямаше, нагласих мината на три минути и я скрих под рамката.

— Какво става? — попитах, срещайки го горе на трапа.

— Взрив на един от корабите, сър. В машинното отделение.

— Къде? Трябва да видя това!

Извиках тези думи, вече слизайки от трапа. Сега почти всички мини трябваше да избухнат и да се посипят доклади. По време на първоначалното объркване трябва за напусна космодрума. Защото те достатъчно бързо ще съпоставят данните и ще открият, че взривовете са станали на тези кораби, където и бил Край. Край едва ли ще го заподозрат веднага, но началството вероятно ще поиска да поговори с него. Точно това трябваше да избегна. Приближавайки се към колата си, видях двама полицаи до нея.

— Какво правите тук?

— Видяхме този човек, спящ на задната седалка, който си говореше сам, помислихме, че пиян, докато не чухме, че говори на чужд език, подобен на този, който говорят на тази планета. Знаете ли кой е?

Не се колебах — това е война, и войниците загиват по множество причини.

Гласът ми проникна в затъмнения мозък на Гамал, защото той вдигна глава, колкото и слаби да бяха нервите му, но беше здрав като бик, щом можа да се раздвижи след такова количество газ. Той въздъхна, после ме хвана и завика:

— Трябва да ми помогнете! Откарайте ме оттук, те ще ме убият! Изобщо беше грешка, че ме докарахте тук.

— Какво казва? — попита единият от полицаите.

— И понятие си нямам, макар да започвам да подозирам, че може би е шпионинът, предизвикал диверсията в машинното отделение. Знам как да го накарам да говори членоразделно.

Включих на първа скорост и се отправих към изхода от космодрума. Но стоящият на вратата офицер вдигна ръка, бях принуден да спра, за да не го бутна.

— Не можете да излезете, базата е затворена.

Той беше със студени очи, твърдо лице и злобен. Също както и аз.

— Заминавам. Запазете силите и заповедите си за други.

— Заповядано ми е да затворя вратата за всички без изключение.

— Имам пленник, който може би е диверсантът и двама охраняващи го. Професионалното Ви старание е похвално, капитан, но трябва да знаете, че аз съм този, който дава заповеди, а не им се подчинява.

— Не можете да заминете.

Дали беше упорит до границата на умопобъркване, или имаше специална заповед за мен? Нямах време да изяснявам това.

Виждайки през прозореца как един от войниците говори по телефона, поглеждайки ме, извадих пистолета си и го насочих към капитана.

— Махнете се от пътя или ще ви застрелям — казах аз колкото може по-скучно.

Той се протегна към своя пистолет, след това спря. Поколеба се още малко и видях в очите му обикновен страх. След това неохотно се дръпна настрани, а аз подкарах бързо колата. Мернах войника, който изтича от караулното и крещеше нещо след отдалечаващата се кола.

Вече не се оглеждах, но в огледалото за задно виждане видях как полицаите си шепнеха нещо. Не можех да рискувам.

Щом завихме, хвърлих назад газова граната и спрях само за да разтоваря в канавката двойката спящи красавци.

Гамал сега спеше здраво и аз изпитвах желание за същото. Широко се прозях и следвайки страничния път, се насочих към вкъщи.

— Обяснете, ди Грийс, и нека това обяснение бъде ясно…

Инскин се намираше в обичайното си очарователно настроение и се разхождаше в салона на космическия кораб.

— Първо ми кажете, как са децата, синовете ми, никога не виждани от баща си, как са те?

— Да, как се справят там? — попита Анжела, настанявайки се удобно в едно от креслата. Инскин засъска, но беше принуден да отговори.

— Прекрасно, дебелеят, ядат много, точно като баща си. Скоро ще ги видите. А сега стига за това. Прелетях не знам колко светлинни години, за да контролирам тази операция, защото според мен тя напълно замря. И какво виждам? Двама мои агенти са решили, че им стига, и ме срещат тук в орбита — макар назованата планета да стене под желязната пета на Клизант. Обяснете.

— Победихме.

— Не ми е до шеги, ди Грийс, мога да ви разстрелям.

— И с пръст няма да ме докоснете, прекалено много сте вложили в кожата ми. И говоря сериозно. Победихме. Бурада, мъчеща се под желязната пета, още не го знае. Клизантските мъчители също не го знаят. Само малко избрани го знаят.

— Не принадлежа към това щастливо число. Говорете по-ясно.

— Необходима е демонстрация. Анжела, скъпа, в теб е малката ни играчка.