Хари Харисън - Отмъщението на стоманения плъх

Гамал изглеждаше малко нервен и не ми хареса как блещеше очи, но се налагаше да се задоволя и с това.

— Разбра ли ролята си? — попитах го аз, бутайки го в сянката на парадния вход.

— Да, сър, естествено, разбрах.

Не му ли тракаха зъбите? Трудно е да кажа. За всеки случай извадих шишенцето, което доктор Мутфак ми даде за употреба в случай на крайна необходимост.

— Вземи две хапчета, сдъвчи ги и ги глътни. Това са хапчета за щастие, трябва да повдигнат бойния ти дух, без да танцуваш по улицата.

— Аз не…

— Сега да! Взимай.

Той ги взе и аз се промъкнах към Октагона, като се държах в сянката и внимателно поглеждах иззад ъгъла, преди да започна играта си. Дори в толкова късен час в сградата влизаха и излизаха коли. Но това нямаше да ми помогне.

Накрая се приближи малка кола, остави двама офицера, а след това тръгна към мен. Всички системи работеха нормално. Излязох на улицата пред нея и махнах с ръка, тя изскърца със спирачки, спря, като почти ме закачи с предния си бампер. Шофьорът изглеждаше уплашен и се постарах да го задържа в това състояние.

— Винаги ли карате така?

— Не, сър, но…

— Запазете извиненията си, те не ме интересуват. — Качих се в колата и седнах до него, докато той продължаваше да стои с отворена уста. — Тръгвайте, ще ви кажа къде да завиете.

— Сър, тази кола, искам да кажа, че…

Един студен Краевски поглед го накара да увехне като цвете на студ и той подкара колата.

Щом излязохме извън полезрението на Октагона, му заповядах да спре и счупих под носа му капсула с приспивателен газ. Бях сигурен, че малка почивка нямаше да му навреди. След това го откарах до мястото, където чакаше Гамал. Той отвори вратата на стационарния склад и внесохме там клизантския войник. След капсулата ще поспи до сутринта и докато Гамал обличаше униформата, удобно сложих под главата и краката му купчинки хартия.

— Можеш ли да караш тази кола? — попитах аз.

— Трябва да мога, това е една от нашите коли, те я откраднаха и нарисуваха на нея мръсния си флаг.

— Отново придобит военен трофей. А сега ме откарай до космодрума. И не спирай пред вратата, просто намали и продължи. Всичко това е блъф, така че дръж високо носа си и се опитай да не изглеждаш толкова уплашен. Бъди мъж.

— Аз съм мъж — простена той, — но това е женска работа. Не разбирам как изобщо успяхте да ме уговорите.

— Млъкни и карай, и вземи още едно-две хапчета.

Космодрумът беше пред нас и повече се тревожех за шофьора си, отколкото за нещо друго. Видях как се отдръпваха от пътя на Край. Предполагаше се, че всички познаваха Край и сега подлагах тази теория на проверка. Часовите се изпънаха в стойка мирно, когато се появихме, а сержантът започна да говори нещо, но го прекъснах.

— Стойте по-далеч от този телефон. Искам да поговоря с някои хора и не искам да ги предупредите за това. Знаете какво ще стане с вас, ако не се подчините!

Наложи ми се почти да извикам последната дума, тъй като Гамал не намали достатъчно и ние профучахме покрай часовите. Но те вероятно чуха, защото не направиха никакъв опит да се приближат до телефона си. Първата крачка.

— Не мога да го направя! — изведнъж зарида Гамал и завъртя волана на колата, докато не се насочихме обратно към вратата. — Отивам си вкъщи. Никога не съм изпитвал желание да работя в полицията, цялата идея е на майка ми, която е искала дъщеря и затова ме направи амазонка. Бих искал да бъда обикновен домакин, като баща си…

Порталът наближаваше с огромна скорост и изругавайки, счупих под носа му капсула с приспивателен газ и рязко обърнах кормилото. Карах колата с една ръка и като направих още един завой, изчезнахме в нощта. Поколебах се, обмисляйки какво ще помислят часовите за видяното. Борейки се с управлението, успях да закарам колата в един от хангарите, преди кракът на Гамал да се изплъзне от педала и да заглъхне мотора.

На задната седалка имаше някакви сандъци и вързоп армейско бельо. Извадих всичко, освен одеялата, с които завих спящия на пода Гамал.

Вероятно би трябвало да го застрелям или просто да го изхвърля. Но не беше негова вината, че се е родил мъж на матриархална планета. Засега никой не се приближаваше до колата, бяхме в безопасност. Но към колата на Край никой и не проявяваше интерес. Приближих се до голям транспортен камион и паркирах по-далеч от входните огньове. Сега идваше редът на втората крачка.

— Знаете ли кой съм? — попитах старшината, стоящ до трапа. Гласът ми беше студен и празен.