Хари Харисън: Отмъщението на стоманения плъх

— Можеш да се върнеш горе. Никъде няма да ходиш.

— Разбира се, че не отивам! — (горещо негодувание). — Не съм такъв човек. Просто исках да се помотая по сергиите, и…

— Горе!

Тръгнах. Няма такива фурии в ада, с които да сравня моята Анжела, за да я опиша. Лекарите от Специалния Корпус премахнаха от съзнанието й човекоубийствените й наклонности, развързаха обърканите възли на подсъзнанието й и я подготвиха за по-щастливо съществуване, отколкото позволяваха обстоятелствата преди. Но когато работата стигаше до решителни моменти, тя все още си беше предишната Ейнджълин. Въздъхнах и вдигайки тежките си като олово крака, се качих по стълбата. Почувствах се още по-невъзможен изверг, когато видях, че тя плаче.

— Джим, ти не ме обичаш! — класически гамбит от времето на първата жена в райската градина, но все още е невъзможно да му се намери достоен отговор.

— Обичам те — запротестирах аз и казвах истината. — Но това е просто рефлекс. Или нещо такова. Обичам те, но да се оженя… Е, това е все едно да отида в затвора. А там през всичките си престъпни години нито веднъж не съм попадал.

— Това е освобождение, а не плен — каза тя и започна да свещенодейства с гримовете си. Едва сега забелязах, че на устните й имаше червило в тон с бялата й рокля и малката плетена шапчица на главата. — Това е все едно да скочиш в студена вода — каза тя, като стана и ме потупа по бузата. — Свършвай бързо с това, така че да не го почувстваш. А сега размотай панталоните и си обуй обувките.

Така и направих, но когато се изправих, за да отговоря на този глупав съвет, видях, че вратата е отворена и че в съседната стая стои магистър по бракосъчетанията и двама негови свидетели. Тя ме взе за ръка, меко, отдавам й дължимото, и в същото време въздухът се изпълни с могъщи акорди, запис на орган. Тя ме дръпна за лакътя. Съпротивлявах се за миг, но след това, залитайки, тръгнах напред. Струваше ми се, че очите ми бяха покрити с пелена.

Когато тъмнината се разсея, органът блееше умиращи ноти, вратата се затвори зад отдалечаващите се гърбове, а Анжела престана да се възхищава на украсения й с пръстен пръст за момент, колкото да ми поднесе устните си. Едва ми стигна силата на волята, първо, за да я целуна, а след това вече да простена.

На бюфета имаше цяла батарея от бутилки, и треперещите ми пръсти, опипвайки я, безпогрешно намериха дебелата бутилка с „Потта на сириуска пантера“, мощен алкохол с такъв отвратителен ефект, че продажбата му бе забранена на повечето цивилизовани планети. Голяма чаша с тази напитка действаше твърде ефикасно — почувствах как ми причинява вреда и си налях втора. Докато правех това, потънал във вцепенените си мисли, сигурно е изминал известен период от време, защото Анжела — моята Анжела (сподавен стон) — сега стоеше пред мен, обличайки панталон и пуловер, с наредени до нея приготвени куфари. Чашата беше изтръгната от ръцете ми.

— Стига лични оргии — без злоба каза тя. — Днес вечерта тръгваме, по-точно ще празнуваме довечера, но сега трябва да изчезваме. Регистрацията на брака ще бъде направена всеки момент, а когато имената и фамилиите ни попаднат в компютъра, той ще светне като публичен дом в деня на получаване на заплатите. Полицията сега ще ни лепне почти всички престъпления през последните два месеца и ще се хвърли след нас с лай и пяна на уста.

— Стига — заповядах аз, клатейки се. — Позната картина. Пали колата и да тръгваме.

Тъкмо щях да й предложа да помогна с багажа, но през това време, докато предадох информацията, тя вече беше на половината път с тях по стълбите. Това поощрение ми помогна да се справя с опасността и благополучно да стигна до вратата. Колата стоеше отвън, бучейки, че не може да освободи цялата си мощ, с отворена странична врата, и Анжела вече седеше зад волана, потрепвайки с крак, без да издава нетърпението си. Когато се качих, препъвайки се, първите впечатления от реалността проникнаха през втвърдената кора на главния ми мозък. Тази кола, подобно на всички нелетящи машини на тази планета, се движеше с пара, а парата се генерираше от изгарянето на разновидност на торф, смачкван на топка от хитро и ненужно усложнено устройство. Трябваше най-малко половин час да гори, за да може колата да тръгне. Анжела сигурно беше запалила торфа преди бракосъчетанието и бе планирала по същия начин и всички други стъпки. Единственият ми принос във всичко това беше личното обутилчване, което трудно можеше да се разглежда като помощ. Изтръпнах от мисълта какво означава всичко това, и все пак бях принуден да направя единствения възможен извод.