Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Моля те, не го прави.

— Кое?

— Да плачеш в хранителния разтвор. Променяш киселинното ниво. Не е добре за кожата ти.

— Че какво не ми е наред на кожата? — попита Бил. — Да не съм обгорен?

— Ни най-малко, благословен да си. Само искаме течността да е мека и удобна за кожата.

— А за кʻво ви трябва да е така?

— По-късно ще поговорим — отвърна цуриянецът. — Между другото, ако искаш да знаеш, а си мисля, че искаш, аз съм Илирия, твоята медсестра.

Държаха Бил в хранителния разтвор още няколко часа. Когато най-сетне излезе, кожата му беше розова като на бебенце. Върнаха му черната рейнджърска униформа, която беше изчеткана и старателно почистена с помощта на някакъв ефикасен чуждоземен процес. Дори му позволиха да повърви напред-назад по коридора, или каквото беше там. Оръжията му ги нямаше, а и не виждаше за какво могат да му потрябват. Освен ако не реши да се опълчи сам срещу цялата планета.

Успя да придобие известна представа за мястото, където се намираше, едва когато Илирия се върна отново. Разпита я изкусно, което ще рече, че той задаваше въпросите, а тя отговаряше, и скоро узна, че тя е типична цуриянка — двайсетгодишна, доста изтънчена за момиче, живяло във фермата на баща си до миналата година, когато заради високите бележки в училище получила назначение в болницата за чуждопланетни форми на живот в Грейпнуц, столицата на Цурия.

Всеки ден неколцина цуриянски мъжкари наминаваха да видят как я кара Бил. Те бяха значително по-възрастни от Илирия, ако се съдеше по сивкавото оцветяване на междинната сфера, която, както междувременно Бил научи, съдържаше батериите, осигуряващи енергия на цуриянците.

Бил скоро си даде сметка, че цуриянците не виждат нищо зловещо или неестествено в онова, което предлагаха да направят с него.

— Ние, цуриянците, открай време се прераждаме в тялото на някой друг — обясни му лекуващият лекар. — Инак въобще не можем да се родим.

— Това е наистина чудесно, но каква връзка има с мен? — хленчеше отчаяно Бил. — Аз къде ще ида?

— Вън, като изгоряла крушка — отвърна чуждоземецът и изкриви лице, което почти не си пролича по изрисуваното върху горната сфера лице. — Както и да е, у теб няма ли поне мъничко стремеж за благородство? Дълбоко вътре не вирее ли някоя малка частица, която да жадува да се постави в служба на всички разумни същества?

— Не, не мисля — отряза Бил.

— Жалко — рече докторът. — Щеше наистина да си прокопсал, ако се беше научил да лелееш за другите същества.

— Слушай, приятелче — заговори Бил, — мозъчна трансплантация означава да ме няма тук точно толкова, колкото и ако съм умрял. Какво толкоз хубаво трябва да му намеря на това?

— Смятай го за щастлива възможност.

— Ма ти за какво говориш, бе? — изпищя Бил.

— За възможността, която ти предлагам.

— Тъй ли било? Че що не оставиш оня тип да се пресели в твоята тиква?

— Защото — отвърна докторът — той не си пада по мен.

Дори Илирия престана да го посещава често.

— Мисля, че ме подозират в нещо — обясни му тя, когато намина за кратка визита. — Гледат ме с онзи усладишски поглед, ако разбираш за какво говоря.

— Не, не разбирам — отвърна Бил, чувствайки се отчаян и в пълна безизходица.

— Все забравям, че не си оттук — сети се Илирия. — Погледът е усладишски, когато зная, че си намислил някоя гадория, но няма да те издам, защото аз също си падам по гадорийките.

— Това чувство е непознато там, откъдето идвам — рече Бил.

— Така ли? Ама че интересно! Както и да е, известно време няма да се вясвам насам. Но не се безпокой, работя по твоя случай.

— Побързай, докато съм още в тая глава — рече Бил.

След това изминаха доста дни и нощи, преди да я зърне отново. Не знаеше точно колко, защото Цурия изглежда се движеше доста хаотично около своето слънце, вследствие на което дните и нощите имаха различна продължителност. Някои дни цуриянците наричаха тигрови. В тези дни слънцето изгряваше и залязваше на всеки час, раирайки планетата в златисто и черно. Бил реши да отбелязва на стената всеки от тези периоди. Не знаеше защо трябва да го прави, но така обикновено постъпваха затворниците в книгите, които бе чел навремето у дома, докато се излежаваше в сламата. Опита се да създаде цяла система от драскотини, но скоро стигна до една драскотина, която преди не бе забелязал. Освен ако беше отбелязал два светли периода, без да си спомня. Или пък бе обозначил един и същи период два пъти. Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова повече стигаше до извода, че цялата тази драсканица по стените е доста сложна и трябва да се изучава в училище, преди да се пристъпи към практическото й приложение. Не разполагаше с никакви вестници, книги или холовизори. За щастие откри едно малко копченце на преводача, което го превключваше от „превод“ към „разговорна реч“. Стори му се доста глупаво да се захваща с това, но изглежда нямаше никой друг, с когото да си поговори.