Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Хич не ми се нрави това, дето го говорите — призна Бил.

— Няма нищо лично в думите ми.

— Нямало нищо лично в това да ми отмъкнете телцето? — подскочи Бил, предчувствайки, че скоро ще се случи най-лошото.

— Няма нищо лично в това да използваме тялото ти — повтори докторът. — Още повече като се има предвид, че си се провалил на тестовете за интелигентност.

— Нещо не мога да следвам мисълта ви. Какви тестове за интелигентност?

— Илирия не ти ли каза? Всички посетители на нашата планета трябва да преминат през тестове за интелигентност. Тези, които се провалят, биват използвани повторно.

Бил откри, че е бил прав в очакванията си за най-лошото.

— Какви са тия ваши тестове?

— Най-простички въпроси.

Докторът изломоти едно изречение, което Бил не можа да разбере дори след като преводачът го преведе на английски. Изречението съдържаше изрази като „косинус“ и „корен квадратен на минус първа“, „сигма“, „ромб“ и други думи, които Бил чуваше за пръв път в живота си. За да спечели време, попита дали може да си ги запише.

Следващият въпрос съдържаше имагинерни и Канторови числа, както и някои други, приложими в някаква геометрия на някой си Лобачевски. И тук Бил се провали напълно. Не че се справи по-добре със следващите няколко въпроса.

— Е, стари приятелю — рече докторът, — не се обиждай, но интелигентността ти е на такова ниско ниво, че не я ловят дори нашите диаграми.

— Питахте ме само по математика — оплака се Бил. — Никога не съм бил кой знае колко силен там. Бихте могли да ме изпитате по география например, или по история…

— Съжалявам — прекъсна го докторът, — единственият тест, който използваме, е по математика. Там всичко, както сам се досещаш, е твърде точно.

— Да, зная — изпъшка Бил. — Ама я почакайте малко! Не съм по-глупав от който и да било от присъстващите! Може и да съм по-умен даже — имам медал, за да ви го докажа. Аз съм герой, галактически герой, отличен с най-висшата награда, която се връчва на военен. Просто идвам от раса, която не прави изчисленията си наум. Поне повечето от нас не го правят.

— Наистина съжалявам — повтори докторът. — Освен това тук не се прехласваме чак толкова по военните отличия. Ти си едно доста любезно, макар и глупаво, разумно същество, което — ако се съди по израза на лицето ти — полага неимоверни усилия и почти успява да разбере какво му се казва. Жалко! Мястото ти, млади момко, е в протоплазмената вана.

— И какво ме чака там? — изстена Бил.

— Разработили сме процес, при който се дедиференцират твоите клетки със специално предназначение, за да може в теб да се прероди някой цуриянец. Целта на хранителните вани бе да ти размекнат кожата, за да бъдеш подготвен за протоплазмените, в случай че покажеш на тестовете резултатите, които вече показа. Обикновена предвидливост, която се оказа удачна.

Бил взе да ругае, да проклина, да се моли, дори да се бие, да рита и да бълва пяна с уста. Но всичко бе напразно. Лекарите бяха непреклонни. И доста по-силни, особено както когато бяха в група. Те го сграбчиха, докато врещеше и се дърпаше, изкараха го от стаята, пренесоха го по коридора и го натикаха в друго помещение, където вече го очакваше една вряща и кипяща вана. Бил напрегна сетни сили, но и това не помогна. Вдигнаха го високо и го пльоснаха във ваната.

— Това ще те размекне още повече. Ще видиш, че ще ти хареса — обясниха му те.

На следващия ден го завързаха в инвалидна количка и го подкараха надолу по коридора. Минаха покрай отворена врата. Вътре имаше голяма протоплазмена вана с цвят на недосмляно зеленикавокафяво. Доста гнъсава гледка — като октопод, на който са му извадили пълнежа. Протоплазмата бълбукаше и гъргореше, вдигайки високи вълни, върху които от време на време се показваха изцъклени очички. Те се оглеждаха за миг обезумяло, преди отново да се скрият под повърхността.

Настаниха Бил в специална килия и го хранеха с разтвори, които да подготвят тялото му за повторната употреба. Разтворите му действаха доста ободряващо, ала в периодите между храненията Бил отново изпадаше в депресия. Една-едничка мисъл не му даваше покой.

— Какво ще стане с мозъка ми, когато се разтворя напълно?

— Него също ще използваме — обясни пазачът, назначен да го охранява.

— Тогава какво ще стане с мен? — попита Бил, макар че всъщност не искаше да узнае отговора.

— Интересен въпрос — захили се пазачът. — Ти ще продължиш да съществуваш в материален смисъл. Но що се отнася до съзнанието, което казва „аз съм аз“, тази част, меко казано, ще отлети завинаги.