Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Не можеш ли да се върнеш обратно в гущера? — попита той задъхано.

— Съвсем бях забравила за него! — възкликна Илирия. — Не знам, ще трябва да опитам!

— Няма по-удобен момент от сегашния — рече Бил, забелязал, че войниците са захвърлили тежкото снаряжение и ги доближават бързо.

Пътят им отпред бе препречен от гладко полирана мраморна стена. Театърът на Дионисий! Богът на изоставените им бе затворил пътя.

Гущерът се покатери на рамото на Бил, погледна към приближаващите ги войници и понечи да се скрие обратно вътре. Бил го сграбчи за шията, преди да е изчезнал от погледа.

— Сега, Илирия! — извика той.

— Почакай малко — произнесе мрънът. — Искам да ти обясня нещо. Това съм аз, Илирия, и ти говоря през гърлото на гущера. Тук е доста странно. Какво е това? Не, не може да бъде! Бил, нямаш представа какво се е случило!

— Ми казвай де — подкани я Бил задъхано. Войниците ги бяха наобиколили и ги притискаха към стената. Химерата се оглеждаше замаяно, все още неосъзнала, че си е възвърнала тялото. Междувременно мрънчето беше изцъклило очички и опънало крачета. Беше живо, но изглежда бе изпаднало в безсъзнание.

— Илирия! Кажи нещо!

Никакъв отговор от гущера, който лежеше, скръстил миролюбиво ръце на гърдите.

Един от войниците сръга Бил с копието си. Останалите се приближиха. В този момент, освободена от контрола на Илирия, химерата най-сетне осъзна, че е надарена със смъртоносна сила. От ноздрите й бликнаха два огнени стълба, каквито обикновено изпускат драконите, и разтопиха няколко щита. След това тя се извърна към Бил.

— Добре де! — извика Бил. — Убийте я, щом толкова настоявате.

Моментът беше особено опасен. Войниците трябваше да се отбраняват от атаките на химерата, която най-сетне бе дошла на себе си, изпълнена с митична ярост. Тя се хвърляше напред така, както са се хвърляли войниците от Омировото време и издаваше оглушителен, малко напомнящ козе блеене рев. От време на време звукът преминаваше границите на човешкия слух, карайки войниците да стискат зъби и да тропат с мечове по щитовете си. Мрънът отвори очи, огледа за миг ситуацията, после се пъхна под туниката на Бил и се настани удобно в пазвата му. Войниците най-сетне успяха да притиснат химерата към един от краищата на дървения покрив. След първите промушвания чудовището закряка още по-силно. В небето се появиха рояк черни точки, които се превърнаха в дългокоси жени с разголени гърди и прилеповидни криле, всичките облечени в черни вечерни рокли. Това бяха харпиите, призовани от митичното им убежище благодарение на крясъците на тяхната приятелка. Те се спуснаха върху войниците, чиито редици току-що бяха подсилени от група варангиянци, пратени — както Бил научи по-късно — от Сплок. Варангиянците бяха шведски руснаци, или по-скоро руски шведи в зависимост от това коя историческа книга четете и не даваха пукната пара за издънките на гръко-римската философия. Те закрачиха напред, раздавайки могъщи удари с бойните си секири и посичайки картагенските войници, които не успяваха да се отдръпнат от пътя им.

— Давайте, момчета! — закрещя Бил, а вграденият в него преводач побърза да прехвърли думите му на варангиянски, който никой от тези типове не разбираше, тъй като всички до един бяха фински варангиянци, от бреговете на езерото Уу. Но явно им хареса тонът, с който им подвикна, защото удвоиха усилията си с брадвите. Сега вече химерата нямаше никакви шансове. Тя издаде прощален вик, който предизвика леко земетресение в околностите, след което издъхна.

Преди да успеят да се поздравят с победата и да преминат към поглъщането на несметни количества бира, от небето се изля дъжд, който само след секунди премина в буря в комплект с неистови ветрове и едри парчета град. Гигантски виолетови облаци затулиха небето над града като пратени от преизподнята галеони. Това, както Бил узна по-късно, било пристигането на Тифон, духа на урагана. Харпиите балансираха с лекота върху порещите ветрове и отново преминаха в атака. В края на краищата те също бяха създания на бурята. Когато се приближиха до Бил, той забеляза, че имат лица на вещици и уши на мечки, а телата им бяха на птици с дълги закривени нокти. Подобно на птиците те не се свеняха да цвъкат изпражнения навсякъде, но от хората се бяха научили да им придават посока. Варангиянците взеха да се задъхват под потопа от екскременти, които ги засипваха.

Бил изскочи от мелето и се огледа за място, където да се скрие. Единственият път надолу бе по стълбите, откъдето бе дошъл, но сега те бяха задръстени от войници, които Ханибал пришпорваше да се катерят нагоре. Тъй като Ханибал сочеше към него, Бил предположи, че е изгубил статуса си на почетен гост, и потърси трескаво друг маршрут за отстъпление. Проправяйки си път между русокосите мъжаги, въртящи със страшна сила секирите си, той се добра до насрещната стена, където бе забелязал една водеща надолу стълба. Беше доста стара и паянтова, просто две дръвчета, свързани с няколко напречни въжета, но и това щеше да свърши работа. Той пъхна крак на първото провесено стъпало и погледна надолу.