Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

В този момент се отвори желязната врата в отсрещния край на арената. Бил погледна уплашено натам.

Чудовището наистина имаше странен вид. В началото Бил го взе за лъв, защото първото, което съгледа, беше главата. Тя определено имаше лъвски вид, с гъста грива, големи бадемовидни жълтеникави очи и сънлив хищнически израз, каквито имат лъвовете — поне картагенските. Но тогава видя, че тялото му е кръгло като буре и завършва с издължена люспеста опашка. Краката имаха малки остри копита, като тези на козите у дома.

— Господ да поживи електронната ми душа! — произнесе компютърът с тънък мрънски глас. — Ако питате мен, това е истинска химера! Срещал съм описания в разни стари източници, посветени на най-древната човешка история. Казват, че имала митичен произход, сиреч била рожба на човешкото въображение. Но сега виждаме, че действително е съществувала. Ако не греша, това чудовище може да бълва огън.

— Направи нещо! — проплака Бил.

— Какво мога аз? — попита компютърът. — Аз съм само един лишен от тяло интелект в този свят.

— Тогава разкарай се от мръна и остави на Илирия да се справи!

— Какво ще знае едно цуриянско девойче за химерите? — попита спокойно компютърът.

— Няма значение! Изчезвай!

Компютърът вероятно го беше послушал, защото секунда по-късно Бил чу гласа на Илирия — узнаваем дори през тънкия ларинкс и мекото небце на гущера.

— Тук съм, Бил!

Разговорът им отне съвсем малко време, макар че се налагаше да повтарят някои реплики, тъй като ревът на тълпата им пречеше да се чуват. Химерата съвсем не чакаше любезно да приключат с обсъждането. Отпърво страховитият звяр опипа почвата, като задраска по пясъка с копита. След това забеляза Бил и избълва два огнени стълба, яркочервени в основата и зеленикави към външния си край. После, без да изпуска Бил от втренчения си поглед, то измина няколко крачки, заприпка, затича се и накрая премина в галоп право към объркания рейнджър, на рамото на който бе приседнал четирирък зелен гущер.

— Илирия! Направи нещо!

— Какво мога да направя? — изплака нещастното момиче. — Аз съм само един мъничък зелен мрън! Макар да произхождам от планета с десетократно по-голяма гравитация…

— Млъквай! — кресна Бил и в гласа му се долавяше отчаяние. — Нямаш ли силата да владееш умовете на други същества? Това не е ли ваш, цуриянски специалитет?

— Ама разбира се! Каква хитра мисъл! Май искаш от мен да взема под телепатичен контрол химерата?

— И по-бързо — извика Бил, който се носеше с бясна скорост, следван от бълващата огнени пламъци химера.

— Не съм сигурна, че ще мога да взема под контрол ума на едно митично чудовище — колебаеше се Илирия.

— Компютърът каза, че е съвсем истинско! — изстена Бил, докато отскачаше от ударите на опашката, от върха на която капеше зелена отрова.

— Бил, знаеш ли, все нямах възможност да ти кажа нещо…

— Заеми се с химерата! — изрева Бил.

— Да, скъпи — отвърна Илирия. В следващата секунда химерата замря насред опита си да смачка Бил, сетне се хвърли в краката му. Очите й се извъртяха нагоре, а дългият й език облиза върховете на пръстите му.

— Как се справям? — попита Илирия.

— Чудесно — отвърна Бил. — Само не се престаравай.

Тълпата, естествено, пощуря.

Триумфът на Бил беше пълен, макар че имаше едно усложнение. След поздравленията, задето бе опитомил зловещата химера, последваха виковете „Убий я! Убий я!“ и „Искаме зелена кръв!“. Разни такива неща. Също както и „Дайте ни малко от люспестата пържола!“. Едва тогава Бил осъзна, че очакват от него да убие митичното чудовище. Според обичая, след като героят довърши химерата, всички получават по къс месо от казана, в който я пускат да се вари. Месото имало дъх на козе, змийско и лъвско, с лека добавка на пуешко, макар че никой не можел да обясни откъде се взема. Друго достойнство на химерската пържола бе, че можеше да се приготвя на собствена топлина, тъй като чудовището е огнедишащо, стига да се направи до един час, след като е била убита.

— Няма да стане — мърмореше Бил. — Няма да стане.

Но идеята му остана неразбрана. Помощникът на Ханибал, тлъст и неприятен на вид субект, побърза да му обясни, докато потъркваше доволно ръце и се щипеше по бузите, за да им придаде малко цвят.

— Не — поклати глава Бил. — Няма да ви дам химерата. Тя си е моя. Моя си е и толкоз.

— Но, господарю, обичаят изисква героят да я пожертва в полза на обществото. Така постъпваха всички герои преди вас. Всъщност това е една от причините химерите да са на изчезване в нашия край.