Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

Брей, рече си Бил, с тия уши наистина чуват надалеч.

Сплок го изгледа отново.

— Престани да го правиш!

— Ама този път нямаше как да ме чуеш! — възрази Бил. — Аз само си мислех.

— Логиката ми подсказа какво си мислиш — заяви Сплок. — Няма да повтарям два пъти, че не обичам подобни коментари.

— Приятелят ти не ти ли каза да не споменаваш за ушите му? — попита капитан Дърк.

Бил се сви, после внезапно се изправи. Тази история бе стигнала твърде далеч. Извънземният задник с шарен костюм, продълговато лице и уши на бременно кенгуру нямаше да му казва какво да мисли. Гнъсовете ги взели, не му трябват, той може и сам да се спаси.

— Трябваме ти — заяви Сплок.

— Престани да ми четеш мислите! — кресна Бил.

— Не ти чета мислите. Просто използвам логиката на предполагаемите съждения.

— Така ли, бе? — попита Бил и неочаквано се засмя.

— Да, точно така — кимна Сплок, без да се усмихва.

Миг по-късно той отхвърча назад, вдигнал ръце пред лицето си. Бил бе стоварил върху него най-светкавичният ляв ъперкът, който тази планета бе виждала от създаването си насам. Ръцете на Сплок бяха червени.

— Ти ми разби носа! — извика той.

— Тъкмо поне за малко ще забравим темата с ушите — рече Бил. — Не съм те удрял, само те посръгах малко. Изправи глава назад и си сложи нещо хладно под врата. След минута ще спре да ти тече кръв.

— Ти не разбираш! — намеси се Дърк.

— От разбити носове разбирам доста — опъна се Бил.

— Друго искам да кажа — ти не знаеш какво означава разбит нос за един фортинбрасиянски мъжкар.

— Той въобще не предвиди, че ще го фрасна — похвали се Бил. — А ми се фукаше, че владеел превантивната логика.

— Глупак такъв! — кипеше Дърк. Лицето му бе пребледняло. — Мъжкарите от планетата на Сплок пренасят резервната си памет в носните кухини.

— Много тъпо място да си държиш паметта — рече Бил.

— Къде съм? — попита Сплок, като мигаше и се оглеждаше учудено.

Капитан Дърк изстена и започна да скубе оредяващата си коса.

— Сплок! Трябва да си спомниш! Главата ти съхранява най-важната, оригинална и невиждана досега математическа логика, която ни е нужна, за да се измъкнем оттук.

— Боя се, че информацията е разбъркана, ако не и унищожена — заяви Сплок. — Бях я прехвърлил почти цялата в резервната носна памет. Откъде можех да знам, че някакъв варварин с алигаторски крак ще ме удари в носа?

— Как разбра, че имам алигаторски крак?

— Чрез логиката на неочакваното — отвърна Сплок с възкисела усмивка. — Пък и мога да го видя с очите си.

— Стига дрънканици! — намеси се Пъхогаг. — Да изчезваме оттук!

Всички се обърнаха и закрачиха към останалите две черни точки върху белия сняг. Когато стигнаха до тях, черните точки продължаваха да са си черни точки, само дето бяха малко по-големи.

— Какво е пък това? — попита Бил.

— Това са прототипни симулации на нашия спасителен кораб и двамата членове на екипажа, които го управляват.

— Но те са като точици.

— Съхранихме ги под тази форма — обясни Дърк, за да пестим енергия. Необходима е доста голяма мощност, за да се поддържат лъчеви симулации в един толкова голям компютър, а главният акумулатор на „Находчивост“ вече беше доста изтощен заради ситуацията, която възникна непосредствено преди да пристигнем тук.

— И каква работа ще ни свършат тия точки? — попита Бил.

— Никаква, в настоящата си форма — призна Дърк. — Но веднага щом Сплок възвърне предишните им размери…

— Не мога — оплака се Сплок и докосна внимателно строшения си нос. — Уравненията… — той подсмръкна и носът му издаде свирукащ звук.

— Сега вече го загазихме — въздъхна обезверено Дърк. Бил се наведе над една от черните точки и я докосна.

Беше хладна и метална. Натисна я — не поддаваше. Имаше остър като бръснач ръб. Едва сега си даде сметка, че съхранените симулации нямаха дълбочина, само широчина и височина. Но дори тази мисъл не можеше да ги превърне в нещо, което да им свърши работа.

— Сплок! — извика капитан Дърк. — Нищо ли не можеш да направиш?

— Опитвам се — отвърна носово фортинбрасиянецът. — Но информацията тече на пресекулки.

— Вижте! — извика Пъхогаг.

Намираха се върху широка равнина, която сякаш се простираше до безкрайността под жълтеникавото слънце. Наоколо стърчаха дребни, пурпурни растения и няколко древни руини, създадени от компютъра колкото да се пооживи това място. Пред очите им над равнината се спуснаха яростни облаци от тъмнозеленикава материя, носещи със себе си пясък и чакъл, и се стовариха върху тях като артилерийска канонада.