Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Пъхогагчо — заговори Бил на своя глуповато усмихнат приятел, — това не си ти, нали?

— Разбира се, че съм аз — отвърна Пъхогаг и усмивката му придоби леко тревожна отсянка.

— Не, не може да си ти — упорстваше Бил. — Трябва да е някоя от халюцинациите, дето ги бълва проклетият компютър. Не може да създаваш храна без неговото знание и разрешение. Значи си поредното изчадие на механичния гад, сътворено да породи у мен напразни надежди, преди да ги разбие окончателно. — Бил подсмръкна жалостиво и изтри с опакото на ръката си една несъществуваща сълза.

— Хич не съм такова нещо! — почти проплака Пъхогаг, кършейки обезпокоено ръце. — Бил, аз съм твоят добър приятел, старата ти дружка бе, човек. Знаеш го, хайде, кажи, че го знаеш!

— Разбира се, че го зная, тъпако! — озъби се Бил. — Но ако си дело на компютъра, нямаше ли да ми говориш пак същите неща, а?

— Откъде да знам какво ще говоря, ако съм създание на компютъра — разциври се Пъхогаг, стигнал предела на интелектуалните си способности. Всичко, което искаше, бе да го харесват. Но тъкмо по тази причина всички го мразеха. — Не съм направен от компютъра. Аз съм си аз. Аз мисля.

— Щом си ти — рече Бил, — кажи ми нещо, което компютърът не би могъл да знае.

— Аз пък откъде ще го зная? — проплака Пъхогаг. — Откъде да знам какво не знае компютърът?

— Самият факт, че си тук, означава, че компютърът знае всичко, което знаеш и ти.

— Не съм виновен за това — сопна се Пъхогаг.

— Зная. Но даваш ли си сметка какво значи това? Значи, че след като компютърът знае всичко, което ти знаеш, ти си той.

Пъхогаг потъна в дълбоко мълчание, но изглежда така и не можа да се справи със сложното съждение на Бил.

— Слушай, Бил, защо не опиташ от месото?

— Млъквай, фалшива компютърна проекция!

— Не, не съм. Бил, повярвай ми, аз съм.

— О, добре де. Какво пък толкова, ако греша, значи греша. Как си, Пъхогаг?

— Много добре, Бил — отвърна поободрено Пъхогаг. — Доста зор беше, докато убедя военните да ме пратят да те спасявам.

— И как успя накрая? — попита подозрително Бил.

— Не можеха просто да си затворят очите, че си изчезнал по време на мисия, нали? Особено след като аз вдигнах шум.

— Много мило от твоя страна, Пъхогаг. Значи ти позволиха да се пишеш доброволец?

— Мисля, че по-скоро искаха да се отърват от мен. Накрая вдигнаха ръце, аз цъфнах тук и те открих — след доста премеждия.

— Не искаш ли да ми разкажеш как точно стана това?

— Какво значение има? — попита Пъхогаг със смутен вид. — По-важното е как да те измъкнем оттук.

Бил втренчи огорчен поглед в съществото, което или беше неговият стар приятел, или компютърна симулация. Даваше си сметка колко е важно да определи кое от двете стои пред него, тъй като старата му дружка Пъхогаг наистина би му помогнал, докато компютърната симулация щеше да му изиграе поредния гаднярски номер. Бил въздъхна опечалено.

— Наистина смятам, че е време да тръгваме — настояваше Пъхогаг.

— Първо ми кажи как стигна тук.

Пъхогаг отвори уста. В този момент зад гърба на Бил отекна пукот. Той се стресна, завъртя се и посегна към оръжието, каквото отдавна нямаше, като същевременно се чудеше как ще се бие, като дори не притежава телесна обвивка.

Но вместо очакваната ужасяваща гледка на скрита и дебнеща заплаха пред Бил стоеше най-обикновен елен. Бил премигна невярващо и изръмжа от почуда. Съвсем старомоден, среден на ръст елен, при това с почти новички, младежки рога. Животното пристъпваше внимателно по тясната скална издатина, преминаваща в самото подножие на върха. Когато ги забеляза, то се разтрепери неудържимо, но не можеше да побегне заради малката площадка. Ето защо продължи да върви напред, без да откъсва от тях големите си влажни очи, а копитата му чаткаха оглушително по скалната повърхност. Най-сетне стигна едно място, където пътят се разширяваше. Еленът размаха щастливо опашка, втурна се презглава в неистов бяг и след секунди се изгуби от погледите им.

— Изчезна! — отбеляза Пъхогаг. — Тия животинчета много обичат да се катерят на високо.

— Кои?

— Ами елените, де.

— Кажи ми как — произнесе Бил, който едва се сдържаше да не закрещи, — един проклет, въшлясал, гнъсав елен е попаднал в този компютър?

Пъхогаг се замисли.

— Може би по същия начин като нас.

Бил овладя клокочещите в гърлото му звуци и стисна юмруци.

— А би ли ми казал как ние попаднахме тук?

— Не ми го обясниха подробно.

— Опиши ми в най-общи линии.